Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Green Shadows
Автор: mystiquewoman Категория: Музика
Прочетен: 88842 Постинги: 75 Коментари: 364
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>







“Първо направете това, което е нужно,
после това което е възможно.
И изведнъж ще се окаже, че правите
Невъзможното.” 

снимка и цитат от FB




Мечтите на Руми ~ 

 

Руми обичаше да се разхожда край брега. Сутрин още преди първите лъчи на зората да са пробили далечния сиво-син хоризонт. Запращаше очите си навътре - в дълбокото и ги скиташе в тъмните морски неизвестности. На брега мечтаеше. Понякога тъжеше, докато отронваше стъпки в соления пясък. Радваше се, докато наблюдаваше полета на ятата чайки. Една мечта имаше Руми. Копнееше да я намери вълшебният любим. Той щеше да е висок и рус,  с едно зелено и едно кафяво око и духовит, щеше да има лодка, с която да отнася дамата на своето сърце до далечни брегове, щеше да свири на виолончело, щеше да знае най-малко 150 анекдота и без карта щеше да може да се ориентира по пътя за Норд Кап, а хобито му…. той щеше да може да строи пясъчни замъци, до които двамата да седят прегърнати и да гледат звездите. В мълчание. От години Руми пишеше писма на своя измислен любим. Съчиняваше ги старателно, а после с красивия си ситен почерк ги изписваше на бели или карирани листи, навиваше  ги, връзваше ги с канапен твърд конец, а после старателно ги напъхваше в стъклени бутилки от вино. Запечатваше отвора с тапа и  разтопен парафин. В последният петък на всеки месец отиваше на малък плаж пълен със спомени. Пускаше бутилката по вълните и си тръгваше усмихната. Без очакване. От първите мигове, в които започна това пътуване изминаха седем години.  

Беше тиха септемврийска вечер. Вървеше Руми смълчана по мокрия пясък на малкия безлюден плаж.  Почти стигна кея в края под скалите. Дори  не обърна внимание на малката яхта закотвена в близост до премигващия фар. Вниманието и привлече музика. Сякаш идваше от пяната на разстилащите се сребристи вълни. Руми се напрегна и очите И различиха в тъмнината силуета на човешка фигура седнала на стол. Ей така, просто на пясъка. Приближи се и видя мъж. Просто си седеше прегърнал виолончелото. Под изваяните пръсти и лъка се сипеше водопад от звуци, които завързаха душата на Руми на дъга. Застина и се загледа в човека. Наоколо нямаше жива душа. Останаха така. А той свиреше и свиреше. Сякаш не я забелязваше. Времето спря. Поседна Руми на брега. Дори не осъзна кога музиката прегърна тишината, а непознатият мъж седна до нея на топлия пясък. Звездите блестяха, Луната бе очертала вълшебната си пътека и примамливо подканваше – “Ела и премини по мен и се превърни в Сбъднатост”. Прегърна я неочаквано, а тя се загледа в очите му. Едно кафяво и едно зелено. Но как е възможно? – зададе въпроса по-скоро на себе си.  – И виолончелото…. И русата разрошена коса… Прочете мислите му – “Лещи. Цветни контактни лещи. Почувствах потребност да направя  нещо различно, само за себе си. Сънувал съм как свиря на виолончелото си тук, на този малък плаж. Капитан съм на малката яхта закотвена на вълнолома. Ходил съм на толкова много места. Мога да стигна със завързани очи до Норд Кап и остров Тасмания. Имам книга в която съм записал весели истории от цял свят. И знам, че искаш да я прочетеш.” Руми се усмихна. Дали бе намерил някоя от бутилките И?! Всъщност имаше ли всичко това значение, щом бяха тук на брега, под звездите, а някой мълчаливо искаше да И подари своя свят. “Мислех, че компасът ми е повреден.” Той се усмихна. “Аз пък мисля, че твърде дълго не си имала дворец, в който да се прибереш. А дори и принцесите рано или късно се уморяват да скитат. Предлагам да ти построим замък?!”. Не мина и час и замъкът от ситен златен пясък бе готов. Огряха го звездите, а вятърът разроши косите на Руми. “Много си висок.” Усмихна И се. “Девизът на олимпийските игри нали го знаеш? Citius, altius, fortius! — по-бързо, по-високо, по-силно! Та и аз така – висок, за да те издигна и теб на по-високо!” Руми подсвирна тихо. И остроумен. “Сега остава да ми обещаеш, че ще обиколим света и наистина ще повярвам в Съдбата?!” “Ела с мен”, отвърна И. Отведе я до малката яхта. Качи се на борда и се вмъкна в каютата. След малко излезе. Носеше в ръце глобус. “Заповядай света”, поднесе и го с реверанс. “Като начало – една нощна лампа, а бъдещето… то следва след като я угасиш….” И така започна приказката – родена от един порив, от една потребност, запечатана с тихо постоянство в бутилки от възможности и накрая потвърдила максимата, че всичко е Възможно дори по път осеян с невъзможности….

 

10.07.2013г.
By mystiquewoman




 

 

***

Категория: Тя и той
Прочетен: 1984 Коментари: 8 Гласове: 14





снимка - >  Интернет
 



Има ли пътища назад….

 

Има ли пътища назад… Към мигове в които светлината е по-мека… а контурите на слънцето се отразяват по пръстите ни, а после заспиват в следобедна омая…. Ветровете са там… във полето… Синевата е пак познато същата… Ти си непознат…. Тя е непозната… Познават се само телата… Облечени като сламени човеци… за мъничко… Притихнало се сливат сенките… с усещане за вятърно далече… Раздиплени коси завлачват облаците…. Усмивката ти птиците стопяват…. А страстта е миг за двама…. Минута нежност…. Час горчивка…. И месеци изпълнени с надежда… Бездумен шепот сред житата… Препускащи коне във такт с копнежите…. И думи разпиляни по стърнищата… Вървят нозете приказно напукани… Очите се изпълват с дишане… Оставаш в нея…. Някъде в дълбокото… Остава в тебе…. Звук по периферия…. А спомените - пясъчно рисувани…. Подобно въглени проблясват в тъмното…. Когато е студено – ровиш ги…. Когато топло е – забравяш ги…. Дали…. Мълчиш неистово… И гледаш циферблата на часовника…. Прекрасно бе за миг да бъдем Истински.… А после…. да се скрием пак в черупките… по домовете си…. в очакване…. за Бъдеще…

By mystiquewoman




Страстна Слама

Спомняш ли си бяхме само двама
на тавана в дъхавата слама
спомняш ли си как ме заговори
ти ми беше първа, аз на тебе втори

....
....
....
....

Виждаш ли страстта отмина
ние с тебе сме несъвместими
ти си тук, а аз от теб далече
дъхавият спомен избледнял е вече :))))

 

10.08.2011г.

By phoenix2000





***
Категория: Тя и той
Прочетен: 1784 Коментари: 12 Гласове: 12
Последна промяна: 13.11.2015 21:25









Имало двама братя  под слънцето красиво... Единият... се реел във небето, а другия препускал сред полето...Духът живеел едновременно в двамата и по отделно... Препускали с вятъра, чертаели видимо-невидими траектории.... Били щастливи, а свободата циркулирала в капилярите им ден след ден, нощ след нощ... Сменяли се пейзажите, намерили и побратими... Но смел ловец протегнал ласо... Единият от братята бил повален... Прибрали го във плен... Бил изтощен.... и унизен... ала не бил, не бил сломен... Овързали душата му ранена... Опитали да укротят кръвта му разкипена.... Но в миг добър човек се появил.... Той брата мил със своите умения ощастливил... Препуснали те двама като буйни хали... В пустинята били разбрани... Табуна див ги следвал по петите... Ала в едни очи Той срещнал май мечтите... А Тя била тъй нежна и прекрасна... Съдбата отредила му я много страстна... Той инстинктивно гонел нейната посока.... Достигнал я там – до река дълбока.... Безкрайна обич във очите и четял.... Над сънищата нейни кротко бдял... А после в миг пленена тя била.... Повторила се Неговата зла съдба... Ала героят наш последвал своята любима... Спасил я и била тя пак щастлива... Но сянка я преследвала във здрача...Тъй пътя я отвел до водопада.... Успяла да освободи тя в миг захвата.... Но паднала във буйните води.... и нарисувала към полета следи... А нашият безкрайно влюбен брат се втурнал в този речен страшен ад... Достигнал бързо своята любима... но бездиханна тя била, ала красива... Той с искрени сълзи я призовал... Целунал я по челото с целувка „Оцелял”... От свойта сила с радост и дарил... И нейното сърце спасил... Но пак попаднал нашият герой във плен... От ласо пак, той бил сразен... Със влак отвели го във непознатото далече.... Любимата си той не можел и да сънува вече... Но неговия смел приятел стар, отново го спасил от тежка дан... И двамата заминали далече... Не ги достигнал никой, никой вече... Поспрели чак пред стръмна бездна... Нооо.. хрумнала им мисъл звездна... Със силата на волята успели от бряг един на друг да се прехвърлят окрилени... Накрая пак се срещнал Той със своята Любима... Посрещнала го тя на лунна светлина щастлива... А после двамата подирили безкрая сподиряни от братът друг на слънцето, открили Раят....

 

By mystiquewoman







***
Категория: Забавление
Прочетен: 1586 Коментари: 10 Гласове: 13






 


 
Жегата се плъзна по върховете на пръстите и. А после излетя в пространството безвестна. Шумът на зеленото се удари в оплетените мисли и ги подреди в малки кисело-сладки бразди. Тих шепот на вода затанцува по капилярите и роди усещането за светлина и продължение. Буквите подредиха най-накрая изречение – “Изведнъж ми стана страшно, утре пак съм без домашно и урока си не зная, как ли ще се оправдая”. Думите на едно момче от черно бяла снимка по неизвестна причина споходиха стаята. Поспряха за миг, а после продължиха своята траектория в пространството в посока “Минало”. Беше тайна, че някой някога го беше обичал. А после реверанс и слънце. И пясъчен бряг. И жена. И смях на деца сред блестящите солени водни капки. Разходки без горнища на бански по солената плажна ивица. Скокове в дълбокото очертано от водна окръжност. И пак оня разказ как… завързали косите си и прегърнали безкрайното синьо без страх. Тогава там бе кръстопът на ветровете, после…. стана пресечна точка на една определена битийно мечта… а сега е носталгичен дом на мечтите. Завой и стена, а до нея пейка. На нея тя и той, загледани във точка Единение.  Държи го нежно за ръка и наблюдава линиите набраздили дланите му. Повдига поглед и среща очите му. Добри очи скрили шепота на едно дългогодишно очакване. Въпроси няма, защото отговорите вече са прочетени, докато мислите са съзерцавали облаците и взаимно са се преливали, обливали, разливали, но… най-накрая сливали оставайки безименно константни в дълбините и на повърхността. Красиво преживяване е тайнственото. А точката е просто нежното докосване на устните. Във новото изречение – пощенска кутия, сред полето. В нея писмо. Стриктно подредени указания, направления, съвети, координати, преследвани резултати. А тя толкова топла, и крехка, с разпилени коси. Просто гледа в пространството и се мъчи да открие хоризонта. Вижда само едно самотно дърво насред полето. Зад рамото и пее птица. Долетяла от някъде и кацнала върху самотната пощенска кутия. Усеща очите си потъмнели, взети на заем, замъглени от приспаните сълзи. Сърцето бие учестено. Не се оглежда. Страхът е безмислено  състояние на ума, отказващ да осъзнае и да се примири с тъй очевидните истини – че сме смъртни във всяка секунда. Превръщаме се в прах, защото прах Сме и прах сме били. Илюзията съществуване ражда илюзията сила а тя пък илюзията вяра, а тя от своя страна следващата, и следващата, и следващата илюзия… Едно състояние през което пътуваме стоейки на място във вакуума на материалния свят. Шум на двигател и кола. С нея пристига Той – вечен беглец, умен и красив до безобразност, труден за обичане, но единствено възможния с окачена на врата си табела Любов. Мрази го защото я излъга и пак ще я излъже, и тя пак ще бяга, и пак ще страда… докато върви по пътя си…. единствено и само  към Него. А накрая се изсипва дъжд. Измокрени до кости две тела танцуват под тъмното хриптящо небе по едва видимата осева линия. Той шепти в пропитите И от капки коси, тя целува въображаемите тръпчинки в ъгълчетата на устните му. Музиката капе от ритмично туптящите им сърца. Стъпват боси, на пръсти. Не искат да ги чуе Вселената. Накрая стигнат зад пътен знак “Осъщественост” и остават там… в измисленото само за тяхната порода  Безвремие….

 

By mystiquewoman






The Dreams  ...

                               ....

                                         .....

                                                     ......

                                                                    .......

                                                                                 :)

 

 

 

Категория: Тя и той
Прочетен: 1563 Коментари: 5 Гласове: 8
Последна промяна: 19.06.2013 15:03
28.05.2013 14:00 - Погледни ме...





 



Погледни ме...

Просто замълчи...

Последвай ме сред пясъци и злато...

Съдбата ще ни пази от лъжи...

В едно безкрайно и щастливо лято...

 

Да те погледна във очите е надежда, с която спрях да водя все войни. Оставих я увиснала в небето. Защипах я със ленти на дъги. Не я говоря, тихичко я вдишвам. А после я издишвам във отвес. Далече съм. И само отговарям. Свободен си и в утре и във днес. Танцувам по мечтаните пътеки под хилядите пръснати звезди. Дарявам радост и крила на всеки. А себе си загръщам във мъгли. Не ме боли. Отдавна излекувах простреляното в центъра сърце. Не ми е лесно. Още се вълнувам. Ала на кой ли винаги му е добре. Сънувам те. Ти все така си птица. Летиш над развълнувано море. А аз съм просто някаква частица от пясъчната дюна, от ръце с които огъня по ветрове запалвам. А в утрините дъждове ме къпят и мислите прочистени от страх отново бързат да залутат душата ми към оня стръмен бряг. Прострелвай ме отново и докрайно. Превръщай се във нимфа и във жрец. Обичай ме под слънцето незнайно. Това ме пази Истинска до днес.    

Да те погледна във очите, а после... :))

Категория: Тя и той
Прочетен: 1084 Коментари: 6 Гласове: 11




снимка от FB
 

Еднопосочно....

Загасналите извори мълчаха

От костите им вятъра отпива

А някъде нашепвайки със лира

Бездомен скитник пръсва шепа вяра

Земята е в недрата си прибрана

Не иска да е вече тъжно болна

И някак уморено непокорна

Отново си намери пристан

Дори ятата птичи се стопиха

Като изтрити спътници в небесност

Привлича ги отново неизвестност

Но с толкова познато дишане

Чертае слънцето с молив контури

На минали и бъдещи разкрития

В набързо сътворените прикрития

Душите най-накрая се докосват

Блещукат свЕщите като очи запели

Една надежда в ъгъл тихо чака

Часовник в стая монотонно трака

Но времето е просто успоредна права

Невярващо вървяне във сезоните

Отвежда до хотел Щастливост

А там изправен в звездна причудливост

Безимен камък пази отговори

 

Не говори

Ще чуят Боговете

И стъпките за миг ще пренавият

А после образът ни ще разбият

На хиляди вълни отлитащи

И скитащи

И ритащи

И хапещи

И дращещи

По стръмното на хоризонтите ни

В нищото

 

С табелка на вратата

Бъдеще


Не говори

В еднопосочност сме

 

By mystiquewoman


 


 

Lyrics to Coast To Coast :
(Joey Tempest, Mic Michaeli, Kee Marcello)
 

You look out that window
For someone you know
But it all looks the same and time and again
It hurts you so
You wonder if always
You'll stand on your own
But hear in your mind, you'll get through this time
You're not alone

When time seems so lonely
And your day seems too long
You wonder if you will ever get through
And still be strong
With eyes full of sadness
You stand on you'r own
It tears you apart, but you know in your heart
You're not alone

Coast to coast and land to land
We're together hand in hand
Coast to coast and land to land...




=>=>=>=>=>

 
Категория: Тя и той
Прочетен: 2632 Коментари: 8 Гласове: 14
Последна промяна: 13.11.2015 21:26





фото - > http://www.nakade.info


"If tomorrow never comes
  Will she know how much I loved her
  Did I try in every way to show her every day
  That she's my only one
..."

 





послепис :  Всеки от нас е способен да напише
собствена вълшебна приказка за Голямата Любов и да бъде главен герой в нея! Просто не се страхувайте да държите перото в нощите и в дните, сред музика и в оглушителна тишина, в радост и сред океан от тъга,
в сънищата и в реалността....


:))
Категория: Тя и той
Прочетен: 1042 Коментари: 4 Гласове: 10
16.05.2013 12:44 - Скитаща…




снимка от мрежата
 

Тя се скиташе по земята с малките си боси нозе… В утрото пиеше росата, а нощем отчупваше малък залък от ръба на заострената луна… Слушаше песните на щурците и вървеше по своя път с вяра. Къпеха я дъждовете. Ветрове играеха с косите И. Солени реки оставиха отпечатъци в прозрачната И кожа. Често вземаше в дланите си буца пръст и се заслушваше в гласовете на земята побрани в нея. От погледа И тревите растяха и изплитаха пътеки от нежност към облаците и слънчевите лъчи. Приятели И бяха птиците. Летеше с тях, разперила крилете. Чертаеха фигури на странно съвършенство в едно безвремие, далеч от лоши погледи, от нетърсени очаквания, от трепети стъпкани в прах от страхове. А нощем когато заспиваше свита на топка в хралупата на някой дъб, сънуваше Своето място. Прекрасна малка къща, на брега на езеро, на ръба на света. Във водите му се отразява небето и всички невидими за простото човешко око планети от други галактики. В дълбините му са скътани мечтите на всички хора по безкрайната земя. Веднъж в годината, една вълшебна въдица се спуска по небесната стълба и улавя по една мечта, а после я сбъдва за някого… някъде… Докато всички останали човеци, продължават да носят вярата в доброто и красотата… Тя стои на лунна светлина, провесила боси нозе над водата на малък дървен кей при езерото… В косите И проблясват звезди, в очите И кротко са притихнали капчици от последния дъжд, в очакване да бъдат изплакани с пукването на Зората… Обича да плаче без повод, а после да танцува в зелените треви, докато развява над главата си бяла кърпа… Сънища и пътища… Случайности и закономерности… Обич и вълшебности… Живот изпълнен с радост от факта, че дишаш… А след съня оставаше молитвата… Винаги една и съща… Пресечна точка в центъра на окръжността (ни). А там скрита Тайната – Въртим се в кръг и всеки мисли и гадае, но Тайната която е в средата, всичко знае (Робърт Фрост). Нали?

 

Тя се скиташе по земята, пазена от сянка… И намери светлината… В център таен на душата…




 
Категория: Тя и той
Прочетен: 2750 Коментари: 8 Гласове: 16
28.09.2012 16:16 - Nosce te ipsum....






изображение от някъде си :)

“The poem is a dance done for some

being in the other world”

Robert Bly

 

Стихът е път. Невидимата нишка на душата, която следва буквите невинно отредени от Съдбата. Магичен танц на влюбени вселени. Дослучените срещи на звезди единно цяло дори да осветяват паралелни, но различни измерения. Една частица нежност в хаоса от куп определения.

 

“Celui qui n’est pas

capable d’admiration

est un miserable”

Michel Tournier

 

Лесно е да бъдеш възхитен, не се изисква никакво усилие. Загледан в опростените контури на различни силуети – на цветето самотно в мрака, на оня дъб край пътя вечно чакащ, на голото и тяло до реката, на пътен знак погазващ правилата, на всичко във което ти се иска да повярваш, усещаш се изпълнен с радост, и някак си по-силно слят се чувстваш със Земята. А клетници овързани с въжета на псевдосъвест  отразена във циничност сами се впрягат в чужди колелета. Просторите превземат, но в небето всяка глътка въздух е разпалена жарава на идентичност в собствен отпечатък. И няма Никога забрава. Когато дойде време за разплата във чашата изпразнена до дъно май само името му сгърчено се мята.

 

“The lunatic, the lover and the poet

are of imagination all compact”

William Shakespeare

 

Да бъдеш луд е чиста привилегия в забързания и глобален свят. Да бъдеш влюбен често е трагедия, но посолена със мечтателен горчиво-сладък див заряд. Поет да бъдеш е безвремие и кръстопът за срещи на съдби – пресечна точка на сезоните, на слънцето с дъждовните мъгли, на двата полюса целуващи студеното, на ин и ян в дълбоко и високото, на земно и небесното (желание), на лошото и на доброто всеки час, на вътрешното скрито във телесното, на цялото в човешкия захлас. Въображението ражда символи, в които да повярваме в зори. Дали сме луди, влюбени или писатели – най-важно е да сме добри.  

 

Life shrinks or expands in proportion

to ones courage

Anais Nin

 

Да бъдеш смел е мисия. Съзнание родено за двубои, в което всяка права линия е независимо решение, завой. Понякога шахматна партия. Липса на страх от загуби. Непрестанното житейско свиване, с последващото вечно разширяване на пирамиди от очакваности и редици от реалности, а помежду им винаги едно единствено решение – да бъдеш Себе си!

 

Life is a comedy for those who think

and a tragedy for those who feel”

Horace Walpole

 

Мислите сбъдват реалности,преместват планините, разрушават границите, сливата небето със земята, раждат музиката на душата. Когато мислим очите ни са езерни вълшебни прозорци, в които позволяваме да се оглеждат нощите и дните, докато сърцето и душата водят вечните си тривиални спорове. А после идват чувствата и цялата болезнено осъзната трагичност на едно очакване с посока, с неизмислен край, с непрестанно променящ се цвят и ритъм, но винаги вълнуващо прекрасно в своята необикновеност. Очакване за сбъдване на невъзможното, съзнателно прието. Трагичната обреченост на усещането за вечност се стопява всеки път, след театралното прогонване на мислите,  когато кичури разрошена реалност се изгубят сред облаците (ни), далече там – във най-високото.

 

”Who looks outside dreams;

who looks inside wakes”

Jung

 

Обичам да измервам разстоянията вътре в себе си. С пергел чертая винаги окръжности и в тях събирам сънищата. Докосвам външното с душата си по периферията, а вътрешното го рисувам с пръсти. Съдба изписвам винаги във центъра. Полуреалностите построени без усилие са ми достатъчни в прегръдка на самотност, но недостатъчни са винаги когато споходи ме копнеж за споделеност.

 

No matter how deeply

I go down into myself

my God is dark

and like a webbing made

Rainer Maria Rilke

 

Смъртта е част от моя ден, и път е, и молитва, и докрайност, една дълбока рана – скитаща и в плен, загадка как духа ни практикува оцелялост. Навътре в себе си се скривам от света, във който всяка буря е съмнение и всяко слънце радости плете а после по гърба ми скита ги. Безжалостните ремъци се впиват във китките, оставят белези, за да си спомням във минутите отлитащи, че всичко е мираж от късче истина, безцелно залепен в едно безвремие. А моят Бог е с името на мъж. Измислих го в дълбокото си кръстено Спасение.

 

“Come faeries, take me out

of this dull world”

John Yeats

 

“Кога е скучно в приказка, кажи ми?” – веднъж мъдрец попитал мъничко момиче. То замълчало, гледало с усмивка, а после плеснало с ръце и стръкче цвете подарило. Подскачайки затичало в полето. Внезапно във простора полетяло, погледнало мъдреца в миг през рамо и някак странно тихо прошептяло : “Когато феите що бродят по Земята на хората забравят да разкажат – как със цветята те да разговарят, да разберат копнежа на реката, на падащи звезди от светлината как в себе си да скрият в тишината, за да е вечно светло във душата, на вятъра как обич да даряват и как от слънцето със огнен отпечатък мечтите си докрай да извървяват”.

 

“Lovers don’t finally meet somewhere.

They’re in each other all along.”

Rumi

 

Разстоянията са проекция на реалния сън, във който сме осъдени да дишаме. Мечтите са следствие на непрекъснатите ни двадесет и четири часови бягства от мигновенията по истина в онази другата – сънувана реалност, в която всяка капка нежност е достатъчна, когато Той се влее в Теб, а Ти извикаш името му безмълвно и достатъчно по вятъра. Една скала попила общото мълчание. Една звезда, която пази двама ви в скафандър за безсмъртие. Усещане за обич без очакване.

 

Desire is half of life,

indifference is half of death.”

Kahlil Gibran

 

Желанието ражда символите, които можеш да откриеш навсякъде в усмихнатия тъжно-смешен свят. То е двигател на вярата, че можем да сбъдваме себе си Винаги по най-вълшебния за самите нас начин напук на всякакви условности. В живота желанието е двигателя, който отвежда водата при водопада в края на приказката, а после ги оставя да споделят няколко достатъчни секунди нежност преди да се разбият на милиони сребърни частици обич. Безразличието е права линия, празно пространство, картина на врата и непознат стоящ на прага в готовност да почука, но застинал в маслено безвремие. Съзнанието нарисувано така, че виждаш глуха безответност (там някъде - от другата страна). Очи, в които търсещият блясък е оцветен във призрачно мъгливо.

 

“All that words should do

is to lend silence form.”

Etty Hillesun

 

Думите са твоето оръжие. Мълчанието лесно е ранимо. Докоснат ли се – страдат и умират. Те думите превръщат се във минало в мига, във който са изречени. След тях остава ехо или музика, разпръснат прах и купчина история. Едно мълчание, което ражда бъдеще.

 

“Some men see things

that are and ask why

while others dream of things

that could be and ask why not”

Bernard Shaw

 

Защо ли копчетата на палтото в цвят са черни, а неговата суета е сива?

Защо вратите някой е затворил, ала една от тях е скрита?

Защо повяхва цветното на двора и леден студ в душата ми нахлува?

Защо не може сън да ме споходи, когато мрак в небесното заскита?

Защо оставам в тъжната реалност, когато искам просто да замина?

*****

Защо не скоча с парашута цветен и като птица във простор да скитам?

Защо не стана пътник по Земята – на времето и хората съветник?

Защо не пиша книги сред тревата докато вятър със косите ми лудува?

Защо не изтъка платното, с което всеки  мога да завия?

Защо не те извикам до морето, на оня бряг вълшебен и единствен на него е частица от сърцето, а може би и ти си там измислен?


 
Бъди себе си!

 
Категория: Тя и той
Прочетен: 4132 Коментари: 18 Гласове: 28
Последна промяна: 01.05.2013 11:09
21.09.2012 12:12 - Пропадане....





 

изображение от тук

Често пропадаме. Повече през есента. Изгубваме се някъде между думите, докато в лутане се опитваме да хванем края на спасителното въже. Небето от синьо се превръща в сиво. Облаците изчезват. Птиците замлъкват. Странната симбиоза между стъпките и пътя усещана така осезателно през  отлетялото лято сега е студена и мокра. Прибираш се навътре в себе си. Анализираш случените вероятности скрит в дъждовните мъгли. Полето вече е стърнище. Жълтеещи листа бавно падат, а вятъра ги отнася в неизвестни посоки.  Трудно заспиваш, още по-трудно се събуждаш. Зад кристалния прозорец звездите ги няма. Рисуваш ги със нервни пръсти в мислите си. Опитваш да запазиш вярата – зад неспокойните клепачи. А в тъмното дочуваш само собственото си дихание. Една далечна надежда те навестява някъде по средата на сънищата. Поспира за малко. Позволява да се огледаш в очите и, а после внезапно се превръща в пясък…. Пясък изтичащ през пръстите ти. Искаш да летиш, но невидима сила те държи трайно прикрепен към земята. Мечтите са замразени, до тогава докато отново успееш да разпериш ръце – без страх, без студ, без условности…. Реките текат по-бавно, песента на водопадите е заглъхнала, часовникът е счупен и захвърлен в ъгъла. Безвремие, зад плътно затворената врата. От другата страна е всичко минало. Отрязано парче съдба, останало завинаги зад рамото. Необходимост предпоставяща баланса между живеенето и неусетно бавното умиране. А между тях – едно обичане, в което и пропадаме, и се приютяваме, и продължаваме, и пак политаме, когато слънцето косите ни докосне…. във настоящото и в следващото измерение....

 

пропадам в неизвестното когато

с дъждовни пръсти

вятър ме докосне

а стъпките ми

призрачни и боси

се разпиляват в хиляди посоки

един въпрос

по пътища търкулвам

а той в полето

странно се стопява

сама във себе си

без време съществувам

душата ми в мъглите

оцелява

 

Категория: Тя и той
Прочетен: 1485 Коментари: 11 Гласове: 24
14.09.2012 09:30 - За тишината....


 

 
 

Когато някой си отиде настъпва тишина. Дори камбанния звън на градския часовник в среднощната смълчаност не може да наруши тихото безвремие, което настъпва. Стъпките ги няма. Земята се слива с небето в полуслучената на сън реалност. Единствено ударите на сърцето отекват в тишината, припомняйки ти че още съществуваш.

Когато изгасне тока настъпва тишина. Дилемата дали са бушоните или шалтера увисва в тъмнината, припомнена за кой ли път от оня стих – пристанище на детството. Разпилява се между сенките на пропуканата увереност събирана капка по капка през отлетелия вече в миналото ден. След непреброени минути погледът привиква с тъмното и дори започваш да се чувстваш уютно в бликащата като безименна вълшебна река тишина. И е така докато смях не разлее палави ноти по тихия бряг на сподавено очакване да се завърне светлината.

Когато вятърът заспи настъпва тишина. Тогава само милиони нервни пръсти се преплитат в споделено единение. Босите нозе стъпват уверено в тревите посипани от роса докато танцуват без музика, единствено попили ритъма на жонглиращи в безкрайното синьо причудливи облаци. А вятърът спи и сънува мечтите си. И в тишината остава само оня миг, във който стоплен от щастливото прозрение, пробужда се и открива силата да продължи до край по пътя на надеждата.

Когато вярата си отиде настъпва тишина. Внезапно се прокрадва неистова потребност за споделяне. И оня, който до вчерашния ден си знаел, че е враг, започваш да го разсъждаваш като допустима и възможна алтернатива за приятелство. Критериите, на които се е крепяла ценностната система се размиват, потъват в мъглите зад изпотеното от дъха ти стъкло, в което удряш присвити юмруци с единственото желание да разрушиш бронята на наранената душа и с мисъл в сърцето, че и този житейски урок, независимо от причиненото страдание, е за добро, да продължиш по пътя повече усмихнат, отколкото тъжен. Когато вярата си отиде настъпва пауза – онова пространство „между” в което е позволено всичко – да нарушиш правилата, да бъдеш гневен, да обичаш неподходящия, да се забъркаш в неприятности, да прочетеш и изгледаш всички забранени книги и филми, да живееш при поемане на всяка глътка въздух като за последно без условия, очаквания, планове, да сбъднеш всичко, което си отлагал, просто да бъдеш това, което си, когато никой не те гледа – истинския себе си.

Когато китарата замлъкне настъпва тишина. Огъня бавно догаря докато оранжево-червените му езици запечатват миговете, за да ги превърнат в спомени – за забрава и за споменаване. И идва времето за осъзнаване – че обичта, която е в дълбокото ще е завинаги, че пътя колкото и да е дълъг ще те отведе до края на света, където на ръба те чака чудото, че няма сила, която може да заповяда на душата да върви по земята, когато у нея са стаени достатъчно атоми енергия за да полети свободна към тайнствената вселена. В тишината на смълчаната китара се случваме. А после... после идва бъдещето....


ще бъда тишина във дните

когато вятъра косите ти погали

ще бъда цвете каменно

в мъглите

и на скалите огнен отпечатък

ще извървя със тиха всеотдайност

избрани пътища

в дъжда и сред звездите

в далечното на синята безкрайност

ще се изгубиш в мен и във мечтите

 



Silence....

Категория: Тя и той
Прочетен: 1200 Коментари: 10 Гласове: 16
Последна промяна: 14.09.2012 09:31
05.09.2012 09:00 - Amor....




AFTER ALL…. След всичко остава усещането за празнота, но и радост че се е случило точно по този начин. Безименен пясък покрива следите, а асфалта по новите пътища е по-твърд, изранява нозете но и ги калява да бъдат по-устойчиви. Птиците грачат зловещо и ти напомнят непрестанно, че Слънцето e угаснало, но когато Луната заблести, тиха ненатрапчива нежност те обгръща и ти припомня всички преживяни щастливи мигове, от топлината на които да скриеш в джоба си и да продължиш напред . Душата стене като неакордирано пиано, но ритъма на сърцето с  напредване на минутите, часовете и дните се успокоява и дарява сила. Облаците вече не са бели, но небето е все така синьо, а след време единствено има значение че протягайки ръце към него вярваш, че можеш отново да полетиш някога някъде....

MUCH POWER…. Душата винаги притежава силата да устои на бурите. Излиза в битките надянала бронята на съмнението, но времето вътре в нея и онова другото – поспряло за малко на кръстопътя към надеждата стопява страховете. Душата Винаги усеща правилният начин за случване на Съдбата. Силата да бъдем себе си не е даденост, а вечно предизвикателство да искаме все повече и повече от битието. Да искаме, разбрали мъдростта на смирението.

OUT OF THE ORDINARY WAY…. Необикновен е начинът, по който всеки от нас се случва на Земята. Поемаме първата глътка въздух и макар и несъзнателно вече сме заявили стремеж да Бъдем. Незабелязано творим чудеса всеки ден и несъзнателно-осъзнато помагаме на хората около нас да умножават своята вяра. Не очакваме да преборим смъртта, въпреки че сме мечтатели.  Оставяме собствените си звездни отпечатъци върху тялото на живота запазвайки всички поверени тайни на Земята далеч от влюбения поглед на Вселената.

RAIN IN THE STEPS…. Дъждът вали, тревата избуява, а в утрото оставени следи по-трудно някак оцеляват. Нашепват капките за минали лета, за мокри тичащи във тъмното тела, за светлосенките на лунна светлина оставили след себе си единствено разпръснат в тишината аромат от сладостта на дълго чакани целувки и тъга. Спомен за дъга и разговори с листата на крайпътната бреза, в кората на която са издълбани двете имена – на Той и Тя. Една звезда безцелно скитаща във търсене на любовта. А след дъжда нечакано родено настояще, в което някаква по-силна светлина помага да намериш Себе си.  

AIR LOVE…. Безгранично сливане на душите далеч от правила, очаквания, съмнения. Въздушни знаци изписали в синия простор с вятърни пръсти единствено  „Обичам те” и провокирали в сърцата усещане за скритата достатъчност. Укротяване на посоките при избора на траектории и тихичко смълчаване всеки път преди разсъмване когато най-непрогледно е, ала за влюбените е мига на пълно сливане.  Под водопад от падащи звезди безброй желания със тихо постоянство вървят към свойто сбъдване. Във приказната къща там на края на света са само двамата сред многото, преодолели дългото очакване, след всеки знак споходил ги във сънища.

MORE THAN A FEELING…. Не се е случвало преди и няма да се случи повече, когато Те изчезнат. Усещането за цялост е повече от чувството за принадлежност. Невидимата връзка между хората и събитията, която ни води едни към други и ни осъществява в един или друг момент, може да бъде усетена единствено ако желанията съвпадат, ако атомите се слеят докато трасират целенасочено през огромното безименно пространство на битието с единствената цел да осъществят сблъсък и раждане на Супер Нова. Повече от чувство е да имаш някого във своя малък микросвят без да си го докосвал физически. Повече от чувство е да обичаш и да се усещаш обичан, докато два паралелни свята те приближават и отдалечават от този, когото Вселената избра да бъде твой Пазител, единствено възможната Любов и мястото на истинска реалност в объркания свят на раздвоеност.

OUT IN THE FIELDS…. Някой избира да върви през полето, когато пътищата го объркат. Друг избира да върви през полето, за да срещне вълшебното слънчогледово момиче, което случва приказната любов докато се люлее на своята въжена слънчева люлка спусната от облаците.  Трети избира да върви през полето, защото само този път води до мястото до което смята, че си заслужава да стигне. В полето младостта е винаги неясна, но винаги остава вечно млада. В полето песента за трайните нестихващи копнежи докосва този, който трябва да я чуе, а после се пръсва на милиони златни кристали под ревнивото небе запазвайки тайната кое е правилно и кое грешно, но нашепвайки сред вятъра, че вярата в доброто сбъдва Съдбата.

ROLLING IN THE DEEP…. В дълбокото движенията си остават плавни.... Една вълна завинаги е във прегръдката на океана.... Писмо в бутилка търси своя получател....Рапаните говорят със безкрая.... А Истината е изписана на камък в бъдещето някъде по дългият ти път във края....



 
Категория: Тя и той
Прочетен: 2164 Коментари: 25 Гласове: 19
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: mystiquewoman
Категория: Музика
Прочетен: 88842
Постинги: 75
Коментари: 364
Гласове: 2124
Архив
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031