Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Green Shadows
Автор: mystiquewoman Категория: Музика
Прочетен: 88817 Постинги: 75 Коментари: 364
Постинги в блога
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
28.08.2012 09:05 - Близост....

Близостта е относително понятие. Някакъв странен кръстопът от преплетените нишки на душите ни. Една врата, която се опитвам да отворя, а ти притискаш с рамо във мълчание във първи епизод. А после някъде в средата на историята съм впила пръсти във желязната брава и се опитвам да устоя на твоя натиск там някъде от другата страна. А дланите ми изпотени се приплъзгват и чувам задъханото ти накъсано дишане. С копнеж. Близо. Идва края и точно преди финалните надписи сред облаците – там изгубени във високо синьото вратата се отваря и попадам във прегръдките ти притихнала И се изгубваш във косите ми изгаряйки. Близо. 

Близостта е усещането за сигурност. Невидимо изтъкана от безвременните правила на Вселената. Като невидим водопад вътре в мен. Като пееща река вътре в теб. Летен дъжд, във който боси и измокрено щастливи, танцуваме усмихнати, докато музиката тече по вените, изопва гръбначните ни стълбове, слива ни един със друг в магическо неприкосновено единение. Гледам в зениците ти, а те отразяват дългия ни път през времето, през световете, през хъбове и маршрутизатори, през реално-виртуални коридори, през тленното превърнато във пясък, през пустините и океаните, през собственото ни усещане за полет като че сред нищото във цялото….. 

Близостта е този, който пази Любовта.  Невидим страж на собствената сензитивност. И две ръце преплетени във сложна фигуралност, но въпреки това разбрали смисъла за свързаност. Линията на едно сърце пресякла линията на душата нечия, а после нарисували звезди-луни в едно небе. Без противоречия. Дъгата в края на изстиналия сън. Мечтите сбъднати във друго измерение . Всички мисли някак си нахвърляни на куп.  И крачките ни слети във соленото.  Една земя достатъчна за двама, но крайно недостатъчна за случване. Разхвърляните дати в календара, в които съм се взряла до изпепеляване.

Близостта е вълшебното усещане за обич(та) към теб отвъд реалното, до границите на безкрайното във мен <-> отвъд безкрайното на границите за летене скрити в тебе….

 

близо е лицето ти когато

измислено на сън

те призова

и бавно във изчезващо пространство

се слея

с твоя поглед – тишина

една звезда мечтите ми облива

с вълшебна сиво-бяла светлина

а твоя път към бъдното

пулсира

докато в шепите си пазиш

Любовта

Категория: Тя и той
Прочетен: 1285 Коментари: 6 Гласове: 18





изображение от тук
 

          Изпитвал ли си състояние на безтегловност, в което единствено важно е нестихващото желание за сливане. Вътрешен импулс. Докосване на звезди (в съзнанието ти). Шепот на тела дочут между дъждовните капки. Стичат се по стъклото и създават ритъм. Ритъм на безкрая вътре в теб. Усещаш друго измерение. Пробива те нежно. Като стрела от най-желаната стомана. Влиза под кожата. Бавно. На хапки. Попива в артериите. Без звук. С всеки следващ тласък те издига все по-високо и по на светло. Разпилени коси над очите ти. Пръсти, които моделират всяка извивка на тялото ти. Устни, докосващи с копнеж точно онази част – най-чувствителната, най-крехката, най-желаната. Въздух като магнит. Зеници разширени до напукване. И стонове разчупващи мрака на малки звездни кристали. Потъваш в непонятния им блясък. Без замисляне. Потъваш пак и пак. До счупване. И ново пресъздаване. А устните до болка те изгарят от целуване.  Извит гръбнак до премаляване. Но пак усещане за хубаво. А после спомен-звук. Единствено се чува дишане.  Назъбена спирала, по която вместо за спускане се готвиш пак за новото политане.  А кожата ти побира лунните отражения. Осветява ги. Придава им причудлива форма. Рисуваш ги отново с тиха ненатрапчива нежност. Шепнеш им мислено. И ги обичаш. В кратки мигове. А после …. Заспиваш в тъмното прегърнал голото и рамо със отричане. В очакване на утрото. И пак се питаш – страст ли е…. или възможното единствено за теб обичане?!....

 


Dream On....
Категория: Тя и той
Прочетен: 1663 Коментари: 6 Гласове: 20
14.08.2012 10:00 - Скитам....


Скитам. И не търся вече връщане. Някак примирено свикнах да се будя и да се взирам в утрото. Оставям те във сънищата. И всеки път в осем си слагам очилата за виждане на реалности.

Скитам. И не търся вече обяснения. Някак ритмично възприех идеята да си част от мен без условности. Завличам те след мен във мислите си. Някъде около 12 по обед те преглъщам в летните непоносими жеги с очи впити в небето.

Скитам. И не търся вече възможности. Гледам житата и усещам как бягам през тях след мечтите си. Докосвам залеза в приглушените светлосенки оставящи отпечатъци в съзнанието ми. И в 18 по вечерно избирам да обичам Теб докато в шепите си скривам тишината на отлитащия ден.

Скитам. И не търся вече гравитацията. По-лесно ми е да летя със птиците, когато зад безименните облаци звезди надникват в моята мечтателност. И разпилявам пак косите си по вятъра, а в тях съм вплела тайнството на думите. А после във затворения кръг на полунощ Те виждам как изгряваш Някога от пепелищата, за да намериш Някъде отново Мен.

Скитам....

и съм пясък изтичащ
през пръстите ти
в сънни безбрежни
случайности
и си вятър разрошил
косите ми
нарисувал за мене
безкрайности



 
Категория: Тя и той
Прочетен: 2436 Коментари: 16 Гласове: 16
Последна промяна: 14.08.2012 10:00

Вървя. И ветровете шепнат във косите ми. Очите ми – изтичащ пясък. А заблестява във зениците случаен лъч. Напрягам сетивата и …. дочувам стъпките ти.

Вървиш. И ветровете стенат във сърцето ти. Очите ти – копнеж и спомен. Сълза проблясва в тъмното оазисно. Отпускаш тялото си и …. се сливаш със душата ми.

Вървя. Звезди чертаят пътя ми сред дюните. Луните се превръщат във слънца, безцелно скитат и се сливат хоризонтите. Мълча те в самота. И пак заспивам прегърнала те във просторите.

Вървиш. Звездите заличават пътищата ти от минало. Луните се оглеждат във слънца, и устремено пак разделят траектории. Крещиш ме – там, сред многото лица. И пак пробуден с първите лъчи ме срещаш с мислите си.

Вървим. Невидимо се сливат пак и пак водите ни. Студено е в пустинята от дълги невъзможни разстояния, от скрити неизчезващи копнежи закътани в крила на птиците, от вярата разпръсната в небето ни и пак събрана в шепите, от огледалото в което се досрещаме, от миговете във които се докосваме, събличаме, обричаме, изричаме, обичаме…. Почуквам тихичко със пръсти по надеждата очаквайки…. А зная там – в студената пустиня, в жаравата на всички истини ще дойде миг единствено за Теб и Мен отново да намерим Себе си….
 



....
Категория: Тя и той
Прочетен: 1079 Коментари: 8 Гласове: 18



       Има мигове в живота, когато се питаш дали си струва, дали трябва да продължаваш да вървиш, дали си ценен, дали ще се случи непрестанно търсеното вълшебство.... Има мигове, когато се питаш дали ще можеш да поемеш следващата глътка небе в себе си..... Дали ще можеш да понесеш погледа на любимия със скрития укор колко неправилна си, независимо от всичко което правиш по правилния начин според теб.... В такива мигове най-лесно си задаваш въпроса правилен ли е изобщо живота или е просто като вечно видима вълна, която се разлива по краищата на душата ти, отмива натрупания прах, разпилява пясъчните ти мисли на всички посоки и независимо от вътрешното ти противодействие те тласка във всеки нов изгрев с една крачка по-напред в приключението наречено живеене независимо от вътрешния ти страх и неувереност.... А пред тебе пътя все един и същ, с познатите до болка извивки на сивия асфалт и фаровете осветяват щъркеловите гнезда в тъмното, сезоните се сменят, нощите и дните се въртят в неспирен кръговрат, а ти .... препускаш след себе си от миналото през настоящето към бъдещето пропито от неизвестност, а дърветата са все така смълчани, красиви в своята неспособност да ти проговорят, но като че ли това е също начин да се предпазиш от тъгата какво би било ако.... В мълчанието всички въпроси намират своите отговори по интуиция. В мълчанието сърцето намира покоя насаме със себе си. Реалността най-често е илюзията, която сами създаваме проектирайки представата за себе си сред другите. Сакралното е моето убежище – онова място, в което винаги мигат зелени светофари и няма знаци „Спирането забранено”, където политам в странен танцуващ пирует потънала в прегръдките на
Sacrafisial Love, онова място, в което не изпитвам повече потребност да търся.... Има мигове в живота, в които пиша и изпращам писма по вятъра, а някъде зад петото измерение моя зов дочува океана и ми прошепва в сънищата.... И сякаш цялата тежест се стопява за миг.... Дори и само от прочетените думи, дори и само от нечие съществуване в далечното, дори и само от аромата на споделеност сред звездното, дори и само от усещането за намереност и разбраност (без очакване)....

 

смълчах се съвсем

 в тебе, Ветре,

 в бездумния свят под звезди

 аз друго не искам за мене

 сбъдна мойте вълшебни мечти

 дори и на жертвена клада

 любовта ми към теб

 да гори

 тя – душата ми няма да страда

 а далече в безкрай ще лети

....

****
Категория: Тя и той
Прочетен: 1469 Коментари: 12 Гласове: 20
Последна промяна: 13.11.2015 21:28
22.07.2012 23:32 - Послепис



           Послепис :

      А знаеш ли какво искам точно в този миг (20.45) – да потанцуваме преплели пръсти, там някъде по пътя върху посивелия от жегата асфалт, под сърповидната луна до слънчогледите и в моя поглед да потъне твоята душа, а в твоето сърце (поне за миг) за друга място никакво да няма....

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1056 Коментари: 8 Гласове: 7
Последна промяна: 24.11.2016 11:21





изображение от тук


(брой на ум...)

Едно
И тихи стъпки в летен дъжд разплакани....
Две
Зеленото в очите до изтръпване....
Три
Една скала и вятър във очакване....
Четири
Разпънат кръстопът за никъде....
Пет
Съдбовното нечакано изгубване....
Шест
Душата ми обречена на скитане....
Седем
Завръщане след среща в слънчогледите....
Осем
Е обичайното ми време за отлитане....
Девет
Е номерът на облака за щастие....
Десет
Тогава май ти казвам „Хей, Обичам те”....





To you, To me, To us, Anyway....

"And there ain't no place that I'd rather be
And we can't go back but you're here with me
Yeah, the weather is really fine,
Up on cloud number nine...."
:)
Категория: Лични дневници
Прочетен: 975 Коментари: 6 Гласове: 12




изображение от тук

Да повярвам — щом ме погледнатДоверието е нещо, което ни свързва, а впоследствие ни държи заедно във времето без да се налага да се прави компромис с гордостта. Доверието се печели трудно, но може да бъде загубено за секунди. По-интересен е въпроса какво следва ако го загубим, обаче? Достатъчно ли е да бъдеш привързан към другия, за да останеш с него, въпреки че не му вярваш вече? Обич ли е или просто навик, в който се чувстваме уютно. Всичко би било добре и напълно приемливо ако имахме на разположение множество животи – да изживеем един без доверие, следващ с доверие, по-следващ.... Живеем ли, обаче, истински или лъжем сами себе си? Човекът до теб е отишъл с друга, но въпреки това твърди, че те обича или пък не твърди, че те обича, но изтъква кауза – децата и тяхното щастие. Можеш ли обаче да направиш децата си щастливи, като самия ти си нещастен в една връзка без доверие? През по-голямата част от времето си зает да бъдеш в очакване отново да бъдеш излъган. Обикновенно рано или късно очакванията се оправдават. Другия вариант е да не се оправдаят, но живота минава покрай теб докато чакаш поредната лъжа на партньора си и когато се обърнеш – годините са отминали, младостта си е отишла, осъзнаваш, че си забравил най-важното – да обичаш, докато си чакал да хванеш другия в лъжа. Докато си чакал да се самонараниш, защото недоверието носи единствено и само самонараняване. Изправени пред дилемата – да останеш в една връзка при счупено доверие или да не останеш – коя ли е по-добрата алтернатива? Хората измамно си мислят, че доверието се печели повторно, дори да бъде загубено. От личен опит знам, че в реалността няма такава алтернатива. И тогава избора е само твой – или до край да си носиш кръста и да останеш в едни отношения, в които няма да ти вярват или ти няма да вярваш на другия, като се примиряваш с това състояние или избираш да останеш сам и да потърсиш нов източник на доверие. Защо ли си мисля, че връзката между двама души става нездрава и невъзможна, когато доверието изчезне – един повод, една случка е достатъчно. Всичко свършва и дори да останеш в такава връзка заради определена кауза е просто вегетиране, а не живеене. А живота все пак е един. Поне на пръв поглед. Малцина са силните, които избират да кажат Край и да потърсят друг, в когото да повярват, с когото да изградят вълшебството наречено Любов при Доверие и безприкословна всеотдаденост един към друг безоблачна като щастливо небе, безвъзможна за поява на трети като свят единствено за двама, безкрайна като спиралата на живота, докато и последния от двамата поеме сетната си глътка въздух. Трудно е, защото от едната страна те притиска страха от горчивия опит, който вече имаш, от другата е копнежа и вечния стремеж към любов, от трета е обичта към миналото и всички хубави преживяни мигове и от четвърта - предизвикателството да прегърнеш новото, различното, но по своему твое. Няма универсална рецепта за случването на Любовта в живота ни. Може би не трябва да забравяме, че всичко е много крехко и да пазим реалността от щети, от незаличими рани, от ями погубващи доверието. От друга страна може би трябва да сме смели, винаги да избираме пътя търсещ доверието, дори да се наложи да бъдем сами на него – временно или до края на живота си, защото изчезне ли доверието, като че ли Любовта остава без своята душа..... А как се живее в огромния студен свят без топлината на душите ни.....





* * *
 
 
 
Категория: Тя и той
Прочетен: 2765 Коментари: 8 Гласове: 14
Последна промяна: 24.11.2016 11:23
08.07.2012 01:30 - Приказки....

*****

неоново свети небето

китарата ритъм държи

и шепне бездумно сърцето

сред сноп от искрящи звезди

 

след птица прелита във мрака

желание скрито в око

забързан часовникът трака

приглася му шум от весло

 

мечтан силует в миг съзираш

танцува на пръсти сама

и пътя към нея намираш

изкачваш висока скала

 

поглежда те бегло през рамо

разперва за полет криле

след нея воала и само

остава във твойте ръце

 

безумно морето шумеше

и дъжд хоризонта изля

душата ти в нейната беше

и двама се сляхте в нощта

 

изтекоха  много години

ала някъде там – до брега

сред вълните безкрайни и сини

Ти прегръщаш и днес Любовта

 

By mystiquewoman


       Слушаме приказки, защото обичаме вълшебства. Разказваме приказки, защото обичаме щастливия край. Участваме в приказки, защото самия ни живот е една магическа приказка. Някак неусетно се научаваме да съществуваме в безвремие. Търсим непрестанно безкрайността. Онова състояние, което ни кара да усещаме най-пълноценно себе си. Забравяме лошото. Прегръщаме доброто. Обичаме, но никога достатъчно. По тази причина, вероятно, напредваме  бавно в приказката. Пием вода всеки път от различен кладенец. Понякога живителната течност ни прогаря. Друг път ни спасява. А случва се и така – да не можем да усетим вкуса и. Често стоим на брега на реката. А покрай нас преминава червената вода, синята вода, зелената вода, а когато дойде ред на златната – или няма кого да топнем в нея или не успяваме достатъчно бързо да се съблечем и да се потопим ние. Не обичаме да бъдем Пепеляшка в първата част от приказката, защото такава реалност съсипва. Искаме да бъдем Пепеляшка от финала на приказката, но дали всяка от нас успява да срещне и да спечели с красота и ум принца от мечтите си?! Вероятно, ако сме романтици и вярваме поне мъничко във вълшебствата – отговора е Да. Във приказките всичко е възможно – можеш да летиш, можеш да бягаш най-бързо, можеш да сбъдваш желания, да откриваш съкровища, можеш да бъдеш най-красива, доброто винаги побеждава злото, а докато слушаме приказка реалността е заключена в килера. О! Тя не спи – хапва си сладко от стъклените буркани с мечти и обмисля поредното разочарование или изпитание, които да ни поднесе с оправданието,  че ни прави по-силни така. Често избираме да бъдем спящите красавици, а събуждайки се осъзнаваме, че живота е минал покрай нас, принца е опитвал дни наред да ни събуди, накрая се е уморил, яхнал е коня и е поел самотен към залеза.... А ние... Ние гледаме примирено и с тиха тъга отражението си в стъкленото огледало, заобиколени от седемте джуджета  (може и по-малко да са на брой) и се питаме кога ли ще ни дадат ябълката.... Малко са хората, които имат сърце и воля да изработят Пинокио, а после да му вдъхнат живот. Дървените глави обичайно си остават дървени, независимо от метаморфозите през които преминават.  Обичаме приказките за Любовта – онази безкрайната, чистата, нежната, без условия и ограничения, която се носи по вятъра и диша в земята, която се случва независимо от сезоните, в която телата при досег изгарят, а очите започват да блестят по-силно и по-ясно. Любовта, в която всички спомени оцеляват. Във приказките Любовта се случва и остава запечатана в неподвижен кадър на края. И се случва всеки път. В живота Любовта се случва, но се стопява в пространството, когато другия до теб изчезне физически. Превръща се в отвъдвремева неочакваща сакралност и също като в приказките се запечатва в неподвижен кадър на мига, в който си докоснал дъха на другия, преди да се сбогувате. Любовта всъщност е приказката, в която няма край, а само временен антракт за смяна на костюмите и избор на сцената там някъде между Вселените – сцената на която се случваме Винаги в приказката наметнати с плаща изтъкан от безвремие.   

 


 

 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1416 Коментари: 8 Гласове: 17





 


          Когато изгубиш представата за реалност светът ти се счупва на две. Ставаш полу-съществуващ.... И някак странно изгубваш себе си, докато всъщност вярваш, че се търсиш. Познаваш се, но и не съвсем. Все по-трудно става да се огледаш в очите на другия до теб. Да се вслушаш в успокояващото му равномерно дишане, когато те прегръща мрак. И си задаваш въпроси – на къде, и кога, как и защо, какво и колко, но някак си отказваш съзнателно да намериш отговорите. Или пък ги намираш, но не искаш и не искаш да ги приемеш за нещо свое. Сякаш глухо ехо ги отнася по вятъра. Те са другото – онова, което те измъчва, от което искаш да избягаш. Отговорите те карат да плачеш. Припомнят ти моментите на непълноценност, на неудовлетвореност, на неизживени мечти. И продължаваш да се изгубваш, докато забравиш как се обича наистина. Търсиш себе си в електронни читални, сайтове, сървъри, в измислени образи, които правят измамно цветен малкия ти нереален остров. А живота минава покрай теб, часовникът трака замислено, но ти ... ти не забелязваш, защото играеш в друга пиеса, в която вярваш че сам пишеш красив сценарий, а всъщност .... си мъртъв. Дишаш, но прегърнал надежди-химери. Въздигаш  Его-то си, но кому е всъщност нужно.... Дали наистина това ти е потребно, за да бъдеш себе си?!...  Дишаш без да виждаш мигащите в зелено светофари. Защо? Защото си зает да наблюдаваш случващото се в поредната социална мрежа през мобилния си телефон последна мода или пък да напишеш стих за очи, които даже не си виждал.... А някой до теб те обича и копнее за мъничко нежност.... В мълчание. Точно сега. В тази минута. Защото животът се случва. Животът се случва докато непрекъснато кроим другите планове. И няма време да търсиш себе си в черното на монитора до безкрайност. Да – бягай, когато си притиснат до стената и имаш нужда да се прочетеш отстрани, когато имаш нужда да се погледнеш за миг през очите на непознати. Изгубвай се дори от себе си, за да се преоткриваш пак и пак. Да възкръсваш по-силен и по-мъдър. Търси и откривай любовта и във виртуалното, и във реалното, но Винаги пази в себе си знанието за разликата между двете и избирай Човека като единно цяло – тяло, дух и душа.  Избирай оцеляване, дори и с риска да накажеш себе си.  Избирай докосване на кожа, усещане на дъх и сливане в реалност на полуреалности. Избирай да се откриваш, търсейки се, а изгубването да е просто мост. Моста между теб и всичките онези - Другите, с които сте наказани единствено .... Да се обичате.

 


 
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1378 Коментари: 10 Гласове: 11



Време е
NEO да посвири....




I was made for lovin' you baby
You were made for lovin' me
And I can't get enough of you baby
Can you get enough of me
....

:)

Категория: Музика
Прочетен: 758 Коментари: 4 Гласове: 6
25.06.2012 16:30 - Някой ден....



                  Някой ден ….

               

                ….  където реките бисерни блестят ….

          …. а вятърът косите разпилява ….

          .... където има само Теб и Мен ….

               …. и птицата в простора оцелява ….

                                                                  

                                                                                          …. където си Съдбовно озарен ….

                                                                                          …. и мислите потапят се в забрава ….

                                                                                           .... където си в магичен нежен плен ….

                                                                                          …. а после само споменът остава ….



 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 699 Коментари: 6 Гласове: 10
<<  <  1 2 3 4 5 6 7  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: mystiquewoman
Категория: Музика
Прочетен: 88817
Постинги: 75
Коментари: 364
Гласове: 2124
Архив
Календар
«  Май, 2017  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031