Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Green Shadows
Автор: mystiquewoman Категория: Музика
Прочетен: 86113 Постинги: 71 Коментари: 364
Постинги в блога
<<  <  2 3 4 5 6





изображение : някъде от Фейсбук (преди време)

Когато не можеш да заспиш май е най-добре да се взираш в Луната. Да попиваш отблясъците и да се опиташ да усетиш ритъма на звездния танц. Невидимото отражение на лунната светлина върху ръцете винаги стопля. Кожата се набраздява с лунни отпечатъци. И съдбата ти за кратко се променя. Когато Луната блести мечтите извират. Понасят се по наклонения звезден склон. Търкалят се като хлапаци. Смеят се. Разпиляват се по вятъра, а после се събират отново. И пак се търкалят. А след тях остава пътека обляна в лунна светлина. Дори да заплачеш сълзите се превръщат в бисери. Търкулват се и целуват Земята нечакано.  Когато се опиташ да достигнеш Луната първо намери старата стълба. Тя е там – подпряна до едно дърво в градината ти. Запали фенера и се опитай да извървиш стъпките. Безшумно. Босо. Вътрешно усмихнато. Подреди мислите си. Подреди разпилените коси. Плесни три пъти с ръце и си намисли желание. Много е лесно. Заслушай се в песента на щурците. Защото те винаги пеят. Твоите песни. Помниш ли? Особено, когато си сам. А после подпри стълбата върху лунната повърхност. Запази равновесие. И се опитай да се качиш по нея. Забравих да ти кажа за фенера. Оня стария. Не го изпускай от ръцете си и върви смело нагоре. Бързай бавно. Всичко се случва в най-подходящия момент. Така е написано сред звездите още с първата ни глътка въздух. Такаааа. Изкачи ли се? А сега намести рамката. Сам поставяш граници и сам преминаваш отвъд техните очертания. Ще боядисаш ли луната в сътворената собствена картина? Каква да бъде този път? Лилава? А може би червена? Не, остави я да бъде бледа светлина, попиваща в дълбокото на очите ти. Там съм аз – виждаш ли ме? И този път. Аз съм усмихната, успешна, удивителна. Аз съм многоцветна и мога да се скрия в палеца ти. Просто се опитай да натиснеш с него Луната. Като копче. Вълшебното копче за изключване на реалности. Не ти се слиза по стълбата надолу. Разбираемо. Веднъж целунала безкрайното душата иска да лети. Май на рамото ти кацна птица. А един облак ти шепне нещо. Сподели ми. Само ми се усмихваш и поемаш по стълбата надолу. Така се случва всеки път. Фенера изгасва. Лунната светлина се слива с небето, а звездите се завъртват в магичен пирует и се превръщат в спомен. От изток бавно се ражда зората. А ти…. Ти продължаваш по пътя…. за да намериш себе си....

Категория: Забавление
Прочетен: 794 Коментари: 3 Гласове: 9
06.06.2012 14:55 - Романтично....


Ако затвориш очи, ще ти се случи....




източник на фотографията - > Фейсбук ~ Страничката на Maggy~

 

Категория: Забавление
Прочетен: 390 Коментари: 0 Гласове: 8
03.06.2012 13:35 - За мечтите....



моите мечти са като облаците
потъват в движенията на Земята
стопяват се в минутите на самота
попиват в стъпките ми нарисувани в тревата

моите мечти са като вятъра
разпилявам ги във хиляди посоки
а после ги събирам във кръвта си
остават белезите винаги дълбоки

моите мечти са отражения
на мислите ми свързани със Тебе
аз мога да обичам всеки вярваш ли
докато дишам във сегашно време
@mystiquewoman


Мечтите са като облаците. Променят се с времето, със сезоните, с нашето положение спрямо звездите, слънцето и дъжда. Мечтите са онези парченца радост, в които Винаги можеш да намериш утеха, независимо от случващото се. Сбъдвали се мечтите на тези, които работели докато мечтаят. Прочетох го преди време в една книга. А който не работи дали е обречен на вечна мечтателна несбъднатост?! Мечтите стават реалност когато извървим достатъчния брой стъпки. Понякога неочаквано. Друг път очаквано, но като че ли тогава не е достатъчно сладко. В очакваното винаги има някакъв тръпчив вкус. Мечтаем за любов, мечтаем за пари, мечтаем за деца, мечтаем за пътувания, мечтаем за вечността.... И някак заети да мечтаем и забързани в ежедневието, често забравяме да живеем в сегашно време. Всъщност живеем, но някак на половина. Губим мярката за наистина ценните неща в живеенето ни. Пренебрегваме факта, че ако не посеем цветето днес, утре то може вече да е увехнало, утре може вече да не дишаш, утре мечтите ти да са далеч от съдбата на цветето, утрето да го няма....  

Мечтите са като птиците. Долитат и отлитат от мислите ни. Изпращаме ги с надежда, посрещаме ги с радост. Всеки път вярата ни, че този път мечтаното ще се сбъдне е по-голяма. Ако не се получи и разочарованието ни е по-голямо. А жиците, на които мечтите ни кацат за отмора сподирят пътищата ни и не се променят. Докато са на жиците мечтите издържат на бурите- ветрове, дъждове, снегове, целуват с поглед облаците, с които толкова си приличат и политат нагоре като птиците, за да целунат звездите и да се влеят обратно в нас – човеците, ден след ден и нощ след нощ в очакване на някакво вълшебно сбъдване. Мечтите ни помагат да бъдем по-добри във дните, да приемаме философски пораженията и  да укрепваме вярата си, въпреки неистовата болка понякога.  Вливат в кръвта ни усещането за безкрайност.

Мечтите са реалността, която самите ние създаваме. Една реалност сподиряна от радостта, а друг път облечена в тъга. Заключила в ъглите си усмивките и сълзите, на тези които не се страхуват да мечтаят.  Усещане за обич и за надежда. Винаги. Огледало, в което поглеждайки срещаш красота и пълноценност. Мечтите са реалността вътре в нас. И извън нас. Босите ни стъпки в тревата. Усмихнатите слънчогледи в полето. Слънчевата люлка, на която се залюляваме поне веднъж, докато дишаме. Мечтите сме Аз и Ти – до мигащите в зелено светофари. Онези от сънищата и другите на кръстовището след завоя. Мечтите са спомените превърнати в бъдеще. Вълшебно и нетърсено, родено в неочакваност и шепнещо под вчерашния дъжд.

Мечтите си самия Ти очакващ някакво възможно сбъдване.... 

Категория: Забавление
Прочетен: 501 Коментари: 2 Гласове: 6




Но въздухът и огънят са част

и те от мен. На тях пък дай летене!

Това са мойта мисъл, мойта страст,

сновящи бързо между теб и мене.

Но пратя ли тез две стихии в път,

като гонци на твоите услуги,

останали самички в мойта гръд

печално натежават двете други

и чак докато върнат се онез

ефирни две, които съм ти пратил,

цял ставам чул от тях – тъй както днес, -

че жив и здрав е скъпият приятел.

Но кратка радостта е : жаден пак,

пак пращам ги към теб и хлътвам в мрак.

 

45

 

Тръгвах си толкова много пъти…. Стрелвах се в нощта. Валяха ме дъждове. Ветрове танцуваха със тялото ми. Косите ми растяха. Отрязвах ги. А те пак и пак… растяха.Оставих ги. Сега покриват стъпките ми. Бягащи глухонямо сред полетата, които прегръщам с поглед всеки следващ ден. Истината е, че се страхувам. Да бъда изоставена. Защото преживяното не се забравя. Отдавна беше. Всичко бе във синьо. И щастлива бях. Безгрижна лека, като капките роса във утрото. И боса се разхождах във треви. Плетях венци, оставях слънчеви лъчи да галят сетивата ми. Не мислех, а потребно бе. Усещане изпитвах за безсмъртие във младостта вклинено. Отдавна бе. И няма никога да бъде същото. Беляза ни смъртта. She's gone.... Така както вълните прегръщащи брега не си приличат. И птиците по траектории различни тичат.  И мен като <-преди-> не ме обичат. Беше в друг живот. В живот неизживян до края, като разрязан хоризонт на две… Парче изгубено в безкрая…. И все се питам какво ли щеше да е…. Но вече и във сънищата не получавам отговори(те). Всъщност зная отговорите, но продължавам да отказвам да ги чуя. Предпочитам ехо в звездоброя. Отразило мислите (ми) (и). А тя стои все тъй със очила и се усмихва. На сбогуване. Но помня думите : “Назад. За тук не ти е още време”. А кога за “тук” става навременно или пък късно вероятно. Не искам да знам. Искам да знам. Не искам да знам.  Не искам.  Дишам. Защото въздухът и огънят са част от мен. И с тях летя. И пак си тръгвам…Тръгвам от мен…Избирам път и шанс да го открия…Избирам оцеляване сред пясък. Сред непознати и приятно-неприятни, по късо-дълги улици, сред грешни правилности, сред минути за попиване на мъдростта без граници, сред всичко друго някъде извън закономерности. Една нечакана нетърсена магия. Безвремие, в което ще се скрия. Ще полетя преди да се разбия. И само прах дъхът ми ще сподиря….

Категория: Лични дневници
Прочетен: 503 Коментари: 2 Гласове: 9

* * * * *

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.

Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.

Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,

Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

Станка Пенчева

за нещо в душата
....

Категория: Тя и той
Прочетен: 721 Коментари: 4 Гласове: 10
26.05.2012 17:50 - Заклинание






Memento mori, homine, quia pulvis est et in pulveris reverteris!...
Категория: Лични дневници
Прочетен: 239 Коментари: 0 Гласове: 2
23.05.2012 13:13 - Утре







Утрото е по-мъдро от вечерта. Стара поговорка, но правилна винаги. Незнам, може би ако изберем да живеем по максимата, че тайната на щастието не се състои в това да правиш, каквото ти харесва, а да харесваш онова, което се налага да правиш, би било по-лесно да се преодоляват моментните спадове в емоционалния тонус предизвикани от очаквани разочарования. Вероятно надеждата за промяна е виновна, всеки път да се повтаря едно и също. Но, как се избира да чувстваш неутрално. Без емоция. Май всичко опира до това да възпиташ у себе си чувството на морално удовлетворение от самия себе си. И да изпитваш това чувство Винаги, когато правиш нещо по правилния начин и за постигане на правилната цел по твоите морални критерии. Тогава вероятно никой и нищо не би могъл да провокира разочарование и усещане за недооцененост, неразбраност. Важно е единствено, че си разбран от самия себе си. Независимо от казаните от другите думи, от извършените действия, от оценката на другите за теб, за написаното от теб, за твоите действия в дадената ситуация. Някаква възможна ненатрапчива форма на егоизъм, в която съхраняваш себе си.

В утрото терзанието от предходния ден се е превърнало вече в минало. В поредна брънка от веригата натрупан житейски опит, в излята сълза, в изпята песен, в прелистена страница, в издишана глътка въздух, в отпечатък върху отлетелите в безкрая мисли, във всичко което няма да се случи днес…. И по-добре….  

Категория: Лични дневници
Прочетен: 606 Коментари: 4 Гласове: 10
Последна промяна: 24.11.2016 11:18



какво е право

и какво е правилно

къде изгубваме мига

на справедливост

тревожност продуцирана

от медии

и пак отпита глътка

НЕщастливост

 

омръзна ми да тичам

след химери

да се доказвам

на отминали реалности

във утрето

попили в светлосенките

Изстинали

без визия за бъдното

 

Живота бил

за романтично смелите

за НЕстрахуващи се

от внезапните превратности

едни изгаряли

а други се възраждали

въпрос на избор

или на случайности

 

очи затварям

пак преглъщам празното

единствено с доброто

се споглеждаме

намигвам на приятели

през рамото

за кой ли път

избирам продължение

 

а Истината

скитница сред вятъра

се сгушва неразбрана

във окото ми

дори да няма късче

вероятност

Тя винаги се ражда

под небето ни

Автор : mystiquewoman


Категория: Лични дневници
Прочетен: 499 Коментари: 2 Гласове: 9


Днес май имам нещо като имен ден!

По този повод реших да си “подаря” една песничка!:)

Усмихната празнична седмица на всички!

И честито на именниците! Да са здрави и щастливи!




Категория: Музика
Прочетен: 624 Коментари: 4 Гласове: 7
Последна промяна: 24.11.2016 11:14

Обичам поезията на Емили Дикинсън.

Обичам да я чета, когато вън вали и шепота на дъжда докосва сетивата по вълшебен невидим начин.
Обичам мечтите, които нейните думи създават.

Обичам да споделям прочетеното.

Затова, ето няколко стиха от книгата и “Дори мечтата стига” :

 

441


Това писмо ми е до Света,

който не ми е писал –

за новините прости на Природата,

за нежната и, величава Мисъл.

 

Тя своето Послание предава

в ръце, невидими за мене,

но от любов към нея, приятели добри,

съдете ме със снизхождение.

1862г.

 

449


За Красотата аз умрях –

след мойто Погребение

човек за Истина умрял

положиха до мене

 

-         Защо изгасна? – промълви.

-         Признах : - За Красотата.

-         - Аз пък за Истината, все едно

-         че с теб сме родни Братя.

 

Говорихме в гробовен мрак

като добри роднини –

но устните ни мъх покри

и имената заличи ни.

1862г.

 

 478

 
Аз нямах време за Омраза,

че Гробът – знам –

не е далече –

и твърде кратък е Животът

да свърша

със Враждата вечна.

 

И да Обичам нямах време,

но работа все пак е нужна

ден след ден –

затуй усилия да вложа в Любовта,

реших че е достатъчно

за Мен.

1862г.

 

491


Докато тя е жива,

докато от Смъртта не е докосната,

докато този Въздух дишаме и двете,

В една и съща Кръв живеем

и Тайнството е същото –

едно-едничко нещо посочете,

което може да ни раздели –

 

като Живота Любовта е – ала по-дълговечна,

като Смъртта е Любовта, но гроба надживяла,

посестрима на Възкресението, тя праха изгребва –

“Живей” – безкрайно Любовта напява.

1862г.

 

 642

 
От Себе си на заточение да тръгна –

как бих успяла –

не може да проникне в Крепостта ми

Сърцето Цяло.

 

Щом Аз самата – Себе си нападам –

как мир да сключа,

освен ако да покори Съзнанието

някак сполуча?

 

И тъй като Монарх сме си взаимно,

как туй ще стане

освен чрез Абдикация –

на Аз – от Мене?

1862г.

 

Приятен дъждовно шептящ следобед (от мен)….

Категория: Забавление
Прочетен: 437 Коментари: 0 Гласове: 6

Дали може съзнанието да бъде възпитавано да работи с велики мисли?....
Глобалното затопляне, войните, глада в Африка, болните от СПИН, неконтролираните наводнения, религиозните търсения, научните открития, Вселената и нейните тайни, живота и смъртта.... Мислим и не мислим за тях, защото са далеч от ежедневието ни - от малките дребни неща в заобикалящия ни свят, далеч от обичайния ритъм на живота ни, но същевременно са и толкова близо - в невидимите въздушни вибрации, в стичащите се капки дъжд, в слънчевите лъчи, в перата на птиците, в едва видимото движение на облаците, в хоризонта докоснат от погледа, в новините, в книгите, по пътищата които извървяваме ежедневно....
Великите мисли, раждат велики решения и вероятно велики дела..... Може би затова, трябва да възпитаваме съзнанието си да работи с велики мисли, за да можем да платим цената.... когато моментът настъпи....
 

Категория: Забавление
Прочетен: 472 Коментари: 2 Гласове: 7
Последна промяна: 17.05.2012 09:26
16.05.2012 00:24 - Невъзможно

Като за начало едно парче, което харесвам....










Категория: Музика
Прочетен: 340 Коментари: 0 Гласове: 8
<<  <  2 3 4 5 6
Търсене

За този блог
Автор: mystiquewoman
Категория: Музика
Прочетен: 86113
Постинги: 71
Коментари: 364
Гласове: 2109
Архив
Календар
«  Април, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930