Нежност...
Ноември сипе слънчеви лъчи. Сякаш пролетта е дошла преждевременно. Стъпките се къпят в златни листа. Усещам диханието на Земята. Босите ми стъпки попиват в пръстта. Добротата струИ от тялото ми и обвива всичко с воал на довършеност. Очите ми обхващат безкрая. В неговите контури си ти. Усмивката ти е набраздената напречна линия. Ветровито е, но аз обичам вятъра. С времето се научих да обичам всичко, което ми носи спокойствие. В следобедните часове леко и ефирно слънцето целува хоризонта. После се отразява в очите ми, докато тичам разперила ръце по пътната полоса. Все още пазя равновесие и имам вяра. Сърцето ми бие във ритъм внимание. Бие за теб със адрес неочакваност. Събирам в шепите си купчинки надежда, а после ги хвърлям нагоре към ослепителното синьо. Посипват се по главата и дрехите ми, като кристален дъжд. Въздухът се изпълва с приказни отражения. В тези нежни слънчеви следобеди земното въртене сякаш спира. Гравитацията намалява. Чувствам се като малък светъл влак, който препуска по коловозите на живота. Препуска еднопосочно, а твоята спирка е последната. Чувствам се и като птица, но с едно пречупено крило. Липсата ти не ми дава възможност да полетя до най-високото. До онова състояние на духа, което някои определят като нирвана, а за мен е докрайна осъщественост. А така да обичам да летя. В тези ноемврийски часове обичам стаено. Състоянието ми е нежност в синхрон с ириса на очите ми. Вече зная, че ще стигна далеч, докато вървя към теб и докато в ушите ми звучи музиката на отминалите дни. Ще продължа да ти пиша мисленно писма. Знам, че ги получаваш в сънищата си. Продължавай да мълчиш, защото само в мълчанието ти откривам опора и истина. Слъэнцето на ноември ме настройва романтично. Обичам извивките на дните и нощите в това време на годината. В цялост и искренност. А на тринайсти... Хей, знаеш ли?! Казвали се само истини. Все още те обичам... Огнено-магически?!..............
13.11.2015
By mystiquewoman
...
Събрани отломки...
Научих се да събирам отломките. Сглобявам ги в тела, в които вливам живот. Необятността вече не е тъй плашеща. Странни звуци от нея проникват в дълбокото на съзнанието. Раждат нови и нови светлинни потоци. Възкръсват Вселени. Превръщат реките във вечно убежище. А слънцето грее и сипе светлина в косите. Бърза бавно да завихри познатия ритъм. Спокойствието потича във вените. Препуска по коридорите в търсене на вярната врата. Когато я открие я отваря и осветява Новото време. Танцува с вятъра. Моделира фигури, в които вплита кристал и лед. Топи извървяните пътища. Помага ти да дишаш в сегашно време. И е лесно, и е трудно. Следваш пътя с вяра. Захвърляш вчерашната сива дреха. Сега си цветен. Често свободен. А друг път влюбен. Няма билети за къси разстояния. Няма тъга в огромното пространство, което едновременно те приспива и събужда. Дишаш учестен и развълнуван. Босите ти длани танцуват в пируети. Някаква странна магия сковава тялото ти. И се усмихваш. После прегръщаш дървета, птици и цветя. Вятърът е единствения ти спътник. Понякога те целува. Друг път те удря с невидимата си ръка. А ти го гледаш и обичаш. Мълчаливо. Наученото вече е отпечатано в огромната матрица на Всемирната душа. Вече няма заеми, а лъжите са истини. Няма случайности. Няма аз и ти. Има само Едно. Има само Надежда. Докато бавно изкачваш стъпалата на собствената си Лична легенда. Откриваш живот, защото си носител на живота. Откриваш вода, защото си жаден достатъчно. Откриваш другия, защото търсиш себе си. Отломките са просто парчетата на собствения ти пъзел. Редиш го дори със затворени очи. Не се страхуваш, защото знаеш – само Бог чертае съдбата ти и ти я показва, ако поиска да я промениш и да изпита твоята сила. Силата да сбъдваш себе си.
27.05.2014
by mystiquewoman
***
В есенното поле на мечтите…
Сгъстиха се облаците. Изтича боса в стърнището останало след поредните погубени летни надежди. Запрати очи във безкрая. И притаи дъх. Страха изчезна. А вятърните мелници в ума и забавиха своя ход. Прие се докато отричаше земното. Не беше вече важно времето. Само златния цвят на стърнището. Бе сама, но не и самотна. Нозете И се отпечатаха във твърдата земя. Безмълвна молитва за бъдеще. Внезапно я блъснаха ветровитости. Сърдито разрошиха косите И и ги запратиха отново зад чертата Минало. Притисна се единствено от ляво. Запази равномерният му ритъм в шепите си. Затворена зад деветте огради. Не чувстваше вече изгубване. Само гледаше в нищото. Очите си изпълни с облаци. С дъждовни капки. Символи за сбъдване. Снагата И потрепна в ритъма. А роклята като платно на мачта пак улови посоката на вятъра. Пристегна я. Отново очертала формата и смисъла на вечното И търсене. Противодейства. Както винаги. Противното би означавало погубване. На цялата И съвършена същност. На радостите и тревогите. На всички грешки от бленуване. А облаците се сгъстяваха и шепнеха. Но гласовете им тя виждаше като илюзия. У нея единствено кънтеше празнотата на Смисъла създаден от Вселената. Чертаеха се прави и окръжности. Пресечни линии на две полуреалности. Целуна вятъра със крайчеца на устните си. А после бавно укроти косите си. Внезапно разсъблече кожата си. Остана гола, капилярна, непредвидена. Първично чиста и спокойна във високото си. Закрачи безмисловна в ритъм с бурята. Узнала пътя вътре в себе си. Към слънцето. Към хоризонта от безкрайности. Вървя, вървя, затича се политайки. И се изгуби в театъра на Важното. На всичко друго прах поръси. Дишайки. Тя знаеше, че винаги е прекалено рано да се откажеш от стремежите. От себе си. Притихна временно замлъквайки между сезоните. Във есента прегърнала спокойствие. Със мислите за сън през зимата. За пролетно настръхнало пробуждане. А най-накрая в лятото … усмихната… тя нарисува във душата Сбъдване.
А в същият този момент Той бе някъде там… В другият възможен край на полето… В търсене да скрие под чадъра вярата си… Докато светкавици бавно разцепваха света му на две, а после гърмежи го съединяваха готов за новите изпитания… Изпитания за сърцето и Егото му… заради вината, че обичаше…
By mystiquewoman
20.09.2013г.
***
Нов ден...
Роди се внезапно. Първо като звук отекнал дълбоко в подсъзнанието ми. Сънувах го. Изливаше се като река и попиваше в мен. Сля се с кръвта ми и я разреди до степен светлоотражателна. Жизнените ми сили се прегрупираха. Издадоха вик – спонтанно мъчителен. А после изплуваха от дълго затворената си черупка. Освободиха се странно обагрените ми мисли. Затанцуваха като малки слънчеви зайчета по белия таван. Гледах ги и протягах към тях палеца на дясната си ръка. Ала те оставаха неуловими. Малки отпечатъци от минало и настояще. Усмихнах им се. Мрака скри усмивката ми в джоба си и дръпна щората. Небето просветляваше. И странен звук от дописани многоточия погали ушите ми. Бях стъклена. И каменна. И кристална. Чуплива. По всички посоки и ръбове. Дежурният сценарий в утрото. А мислите избягаха на хиляди километри. В непознато далече. Разпиляха се по зелената трева. И зачакаха. Останаха ми очите. Да се взират все по-навътре в себе си. Без да търсят отговори. Без да подреждат пъзел от въпроси. Останаха да се взират в отдавна написаните знаци от Вселената. А новият ден се раждаше. Изпълни атмосферата с аромат на послепис. Добави нов щрих и формата изведнъж се промени. Помнех вчерашната, при изгрева. Днес бе различна, неповторима, гладка и ефирна, като воален повей, като въведение за нежност, като причина за достатъчност. А някъде далече слънцето изгряваше. И нечий сън привършваше задъхано. Отпих от прощалните сълзи на звездите. Угаснаха. След тях остана само синьото. Отрази се в ирисите на очите ми и попи в дърветата и цветята. Вятърът ме прикани – сънена, боса и разрошена. Надигнах се, а той ме заключи в прегръдка. Завъртя ме във танц, но без музика. Целуна ме със слънчев лъч по бузата. Намигна ми с окото на изтляваща Луна. Прошепна ми „Обичам те”, Магьоснице. А после ме остави на земята, при дърветата – с компас и карта за достигане до залеза. Вода подирих и намерих извора. Отпих на глътки трепетно забързани. От капките изкомпозирах истина. А после я заключих в дланите си. Готова бях. И с плАтнената риза, тъкана преди куп лета смълчано от предците ми поех по път бродиран от надеждата...бе точно в осем и тринайсет... А някъде във седем и петнайсет умът намери място в чувствата... Издърпа ги от кладенче с желания и ги пося в поле за сбъдване...
You just have a little faith….
***
Ако утре приключи света...
(по Распутин)
(за Другите до мен)
Ще се превърна във звезда
И нечий път в безкрая ще огрявам
Ще се превърна във трева
И стъпки някакви с копнеж ще сгрявам
Ще се превърна във вода
Тъгите на Земята ще изпия
Ще се превърна в тишина
За всеки ден – парченце от магия...
(за Теб)
Ще бъда къс от синева
Криле която разпилява...
А също и една врата
Зад нея Вярата ще оцелява...
Накрая ще съм и Любов
Невидим залък за безкрая...
А ти ще бъдеш Super Nov(a)
Героят който ме спасява...
By mystiquewoman
22.08.2013г.
***
изображение - > tuk
Ежедневен рефрен...
от тихата нежност на капки роса
денят се събужда във мойта душа
погалва със пръсти света ми суров
разстила по мене шептящ благослов
затичана боса с пламтяща коса
танцувам щастлива в зелена трева
вълшебните думи мълвя с полуглас
а птици ме гледат от полет в захлас
протягам ръце към небесни химери
мечтите на облак са кротко поспрели
очите ми бликат копнежна възможност
далече разпръснали всяка тревожност
целува ме вятър с трептящо сърце
а после ме гони в безкрайно поле
превръща ме в радост в квадрат и в подкова
а аз се усещам изваяно нова
повтаря се този рефрен ежедневно
така и ще бъде до знака – Последно
когато пробудена в нова Зора
ще бъда завинаги къс светлина
12.08.2013г.
by mystiquewoman
:-*
Граници...
Застанах в центъра (ти).... Разперих ръце... Очертах Ги в тъмното с пергел от звезди... Структурирах ги като някакви мои посестрими във външната обвивка на усещането за битието м(н)и... Защитни механизми за съхраняване на мечти и нажежени до експлодиране душевни атоми... Рязах ги с ножицата си за случвания.... Дишах ги с дробовете за изкачване на стръмности... Преминавах ги с краката за намиране на собствени начупени траектории в празното... Рисувах ги с боите за жигосване на животинската порода вътре в мен... Пребих ги с камъните за каскадно-водните случайности.... Летях ги с крилата за достигане на пределности-вълшебности...Ограничих копнежа до кладенец за изгубени ветровитости подредени скокообразно в гранично-космическият им устрем за търсене на минало... Огледах се... Беше 3 след полунощното препускане по страниците на написания ми до тук живот... И нищо повече... А кожата ми набраздена от вчерашните капки дъжд напомни, че във тебе бях, но също и без тебе... В някъдето... А после вън заграчи кукумявката... Предвестница за смърт или пазителка... Не различих посланието... Само я избутах на мислите ми в най-дълбоко скритото... И пак почувствах оня див копнеж за сбъдване... Като минутен зов и миг възкръсване... По пръстите си разпилях илюзии... Показах ги за кратко в такт на сенките.... А след това си ги прибрах във вените... В невроните опънати до скъсване.... В сърцето си – възстановило ритъма... В петите си – изтрити от (не)плануване... Надебелих чертата хоризонт в посока западно... Моливът ми се счупи... Хвърлих го... На ум започнах да броя слънцата си.... И ги редях във лявото отверстие... с табелката за мястото на чувствата... А вятър тихо шепнеше тъгата си... Но оглушала бях... От викалата му във делниците и във паузите за промушване в мълчание...Търкулнах го в полетата облечени във слънчогледово... до границите със жита и люляци...Помахах му за сбогом на разсъмване.... До срещата ни в друго измерение... А после... После се изгубих...там... във себе си...
„Направихме си дом
отвъд нашите мечти.
Донесохме с нас тази любов
сега горчива.
И може би бих моглА
да кажа точно сега,
че аз винаги мисля за теб
как вървиш с мен
през целия си живот..."
By mystiquewoman
08.08.2013г.
I have you tattooed on my skin....
Ако можех да върна времето назад…
Ако можех да върна времето назад щях да мълча… Да бъда капка попила в напуканата от жегата земя… Проговорих и завъртях ветропоказателя на 360 градуса… Беше ли нужно… Вероятно да, за нечия душа във Вселената…
Ако можех да върна времето назад щях да полетя… Да бъда птица разперила криле над непознати полета… Очертах своята траектория и продължавам да вярвам, че тя е със знак Безкрайност… Беше ли свободно… Вероятно да, за нечий път в Безвремие…
Ако можех да върна времето назад щях да успея да отворя вратата… Да бъда жената, която не оставя Някой да се изгуби в мрака… Някой отдавна запали фенер и го остави да ми свети висящ на дърво в една градина… Забравих да поглеждам често към него… Вероятно, за да дойде ден, в който да си спомня, че този който се изгуби, рано или късно се намира…
Ако можех да върна времето назад щях да се приземя… Да бъда самолет кацнал на пистата без аварийни отклонения… Завърших полета от точка А до точка Б, на вечно повтарящото се пътуване към Себе си… Беше ли достатъчно… Вероятно да, за моя път и вечно търсене на Истината…
Ако можех да върна времето назад щях да говоря… Да бъда енергията кръжаща свободно над облаци и синева… Замълчах и се родих… Не беше нужно, просто случване… Вероятно, за да се науча на обичане, на оцеляване, или пък … на страдание…
Ако можех…
Но не мога…
А и ** ****М!
Знаеш ли?...
Заради Себе Си! :))
22.07.2013г.
By mystiquewoman
If only I could turn back time...
“Първо направете това, което е нужно,
после това което е възможно.
И изведнъж ще се окаже, че правите
Невъзможното.”
снимка и цитат от FB
Мечтите на Руми ~
Руми обичаше да се разхожда край брега. Сутрин още преди първите лъчи на зората да са пробили далечния сиво-син хоризонт. Запращаше очите си навътре - в дълбокото и ги скиташе в тъмните морски неизвестности. На брега мечтаеше. Понякога тъжеше, докато отронваше стъпки в соления пясък. Радваше се, докато наблюдаваше полета на ятата чайки. Една мечта имаше Руми. Копнееше да я намери вълшебният любим. Той щеше да е висок и рус, с едно зелено и едно кафяво око и духовит, щеше да има лодка, с която да отнася дамата на своето сърце до далечни брегове, щеше да свири на виолончело, щеше да знае най-малко 150 анекдота и без карта щеше да може да се ориентира по пътя за Норд Кап, а хобито му…. той щеше да може да строи пясъчни замъци, до които двамата да седят прегърнати и да гледат звездите. В мълчание. От години Руми пишеше писма на своя измислен любим. Съчиняваше ги старателно, а после с красивия си ситен почерк ги изписваше на бели или карирани листи, навиваше ги, връзваше ги с канапен твърд конец, а после старателно ги напъхваше в стъклени бутилки от вино. Запечатваше отвора с тапа и разтопен парафин. В последният петък на всеки месец отиваше на малък плаж пълен със спомени. Пускаше бутилката по вълните и си тръгваше усмихната. Без очакване. От първите мигове, в които започна това пътуване изминаха седем години.
Беше тиха септемврийска вечер. Вървеше Руми смълчана по мокрия пясък на малкия безлюден плаж. Почти стигна кея в края под скалите. Дори не обърна внимание на малката яхта закотвена в близост до премигващия фар. Вниманието и привлече музика. Сякаш идваше от пяната на разстилащите се сребристи вълни. Руми се напрегна и очите И различиха в тъмнината силуета на човешка фигура седнала на стол. Ей така, просто на пясъка. Приближи се и видя мъж. Просто си седеше прегърнал виолончелото. Под изваяните пръсти и лъка се сипеше водопад от звуци, които завързаха душата на Руми на дъга. Застина и се загледа в човека. Наоколо нямаше жива душа. Останаха така. А той свиреше и свиреше. Сякаш не я забелязваше. Времето спря. Поседна Руми на брега. Дори не осъзна кога музиката прегърна тишината, а непознатият мъж седна до нея на топлия пясък. Звездите блестяха, Луната бе очертала вълшебната си пътека и примамливо подканваше – “Ела и премини по мен и се превърни в Сбъднатост”. Прегърна я неочаквано, а тя се загледа в очите му. Едно кафяво и едно зелено. Но как е възможно? – зададе въпроса по-скоро на себе си. – И виолончелото…. И русата разрошена коса… Прочете мислите му – “Лещи. Цветни контактни лещи. Почувствах потребност да направя нещо различно, само за себе си. Сънувал съм как свиря на виолончелото си тук, на този малък плаж. Капитан съм на малката яхта закотвена на вълнолома. Ходил съм на толкова много места. Мога да стигна със завързани очи до Норд Кап и остров Тасмания. Имам книга в която съм записал весели истории от цял свят. И знам, че искаш да я прочетеш.” Руми се усмихна. Дали бе намерил някоя от бутилките И?! Всъщност имаше ли всичко това значение, щом бяха тук на брега, под звездите, а някой мълчаливо искаше да И подари своя свят. “Мислех, че компасът ми е повреден.” Той се усмихна. “Аз пък мисля, че твърде дълго не си имала дворец, в който да се прибереш. А дори и принцесите рано или късно се уморяват да скитат. Предлагам да ти построим замък?!”. Не мина и час и замъкът от ситен златен пясък бе готов. Огряха го звездите, а вятърът разроши косите на Руми. “Много си висок.” Усмихна И се. “Девизът на олимпийските игри нали го знаеш? Citius, altius, fortius! — по-бързо, по-високо, по-силно! Та и аз така – висок, за да те издигна и теб на по-високо!” Руми подсвирна тихо. И остроумен. “Сега остава да ми обещаеш, че ще обиколим света и наистина ще повярвам в Съдбата?!” “Ела с мен”, отвърна И. Отведе я до малката яхта. Качи се на борда и се вмъкна в каютата. След малко излезе. Носеше в ръце глобус. “Заповядай света”, поднесе и го с реверанс. “Като начало – една нощна лампа, а бъдещето… то следва след като я угасиш….” И така започна приказката – родена от един порив, от една потребност, запечатана с тихо постоянство в бутилки от възможности и накрая потвърдила максимата, че всичко е Възможно дори по път осеян с невъзможности….
10.07.2013г.
By mystiquewoman
***
снимка - > Интернет
Има ли пътища назад….
Има ли пътища назад… Към мигове в които светлината е по-мека… а контурите на слънцето се отразяват по пръстите ни, а после заспиват в следобедна омая…. Ветровете са там… във полето… Синевата е пак познато същата… Ти си непознат…. Тя е непозната… Познават се само телата… Облечени като сламени човеци… за мъничко… Притихнало се сливат сенките… с усещане за вятърно далече… Раздиплени коси завлачват облаците…. Усмивката ти птиците стопяват…. А страстта е миг за двама…. Минута нежност…. Час горчивка…. И месеци изпълнени с надежда… Бездумен шепот сред житата… Препускащи коне във такт с копнежите…. И думи разпиляни по стърнищата… Вървят нозете приказно напукани… Очите се изпълват с дишане… Оставаш в нея…. Някъде в дълбокото… Остава в тебе…. Звук по периферия…. А спомените - пясъчно рисувани…. Подобно въглени проблясват в тъмното…. Когато е студено – ровиш ги…. Когато топло е – забравяш ги…. Дали…. Мълчиш неистово… И гледаш циферблата на часовника…. Прекрасно бе за миг да бъдем Истински.… А после…. да се скрием пак в черупките… по домовете си…. в очакване…. за Бъдеще…
By mystiquewoman
Страстна Слама
Спомняш ли си бяхме само двама
на тавана в дъхавата слама
спомняш ли си как ме заговори
ти ми беше първа, аз на тебе втори
....
....
....
....
Виждаш ли страстта отмина
ние с тебе сме несъвместими
ти си тук, а аз от теб далече
дъхавият спомен избледнял е вече :))))
10.08.2011г.
By phoenix2000
***
Имало двама братя под слънцето красиво... Единият... се реел във небето, а другия препускал сред полето...Духът живеел едновременно в двамата и по отделно... Препускали с вятъра, чертаели видимо-невидими траектории.... Били щастливи, а свободата циркулирала в капилярите им ден след ден, нощ след нощ... Сменяли се пейзажите, намерили и побратими... Но смел ловец протегнал ласо... Единият от братята бил повален... Прибрали го във плен... Бил изтощен.... и унизен... ала не бил, не бил сломен... Овързали душата му ранена... Опитали да укротят кръвта му разкипена.... Но в миг добър човек се появил.... Той брата мил със своите умения ощастливил... Препуснали те двама като буйни хали... В пустинята били разбрани... Табуна див ги следвал по петите... Ала в едни очи Той срещнал май мечтите... А Тя била тъй нежна и прекрасна... Съдбата отредила му я много страстна... Той инстинктивно гонел нейната посока.... Достигнал я там – до река дълбока.... Безкрайна обич във очите и четял.... Над сънищата нейни кротко бдял... А после в миг пленена тя била.... Повторила се Неговата зла съдба... Ала героят наш последвал своята любима... Спасил я и била тя пак щастлива... Но сянка я преследвала във здрача...Тъй пътя я отвел до водопада.... Успяла да освободи тя в миг захвата.... Но паднала във буйните води.... и нарисувала към полета следи... А нашият безкрайно влюбен брат се втурнал в този речен страшен ад... Достигнал бързо своята любима... но бездиханна тя била, ала красива... Той с искрени сълзи я призовал... Целунал я по челото с целувка „Оцелял”... От свойта сила с радост и дарил... И нейното сърце спасил... Но пак попаднал нашият герой във плен... От ласо пак, той бил сразен... Със влак отвели го във непознатото далече.... Любимата си той не можел и да сънува вече... Но неговия смел приятел стар, отново го спасил от тежка дан... И двамата заминали далече... Не ги достигнал никой, никой вече... Поспрели чак пред стръмна бездна... Нооо.. хрумнала им мисъл звездна... Със силата на волята успели от бряг един на друг да се прехвърлят окрилени... Накрая пак се срещнал Той със своята Любима... Посрещнала го тя на лунна светлина щастлива... А после двамата подирили безкрая сподиряни от братът друг на слънцето, открили Раят....
By mystiquewoman
***
Жегата се плъзна по върховете на пръстите и. А после излетя в пространството безвестна. Шумът на зеленото се удари в оплетените мисли и ги подреди в малки кисело-сладки бразди. Тих шепот на вода затанцува по капилярите и роди усещането за светлина и продължение. Буквите подредиха най-накрая изречение – “Изведнъж ми стана страшно, утре пак съм без домашно и урока си не зная, как ли ще се оправдая”. Думите на едно момче от черно бяла снимка по неизвестна причина споходиха стаята. Поспряха за миг, а после продължиха своята траектория в пространството в посока “Минало”. Беше тайна, че някой някога го беше обичал. А после реверанс и слънце. И пясъчен бряг. И жена. И смях на деца сред блестящите солени водни капки. Разходки без горнища на бански по солената плажна ивица. Скокове в дълбокото очертано от водна окръжност. И пак оня разказ как… завързали косите си и прегърнали безкрайното синьо без страх. Тогава там бе кръстопът на ветровете, после…. стана пресечна точка на една определена битийно мечта… а сега е носталгичен дом на мечтите. Завой и стена, а до нея пейка. На нея тя и той, загледани във точка Единение. Държи го нежно за ръка и наблюдава линиите набраздили дланите му. Повдига поглед и среща очите му. Добри очи скрили шепота на едно дългогодишно очакване. Въпроси няма, защото отговорите вече са прочетени, докато мислите са съзерцавали облаците и взаимно са се преливали, обливали, разливали, но… най-накрая сливали оставайки безименно константни в дълбините и на повърхността. Красиво преживяване е тайнственото. А точката е просто нежното докосване на устните. Във новото изречение – пощенска кутия, сред полето. В нея писмо. Стриктно подредени указания, направления, съвети, координати, преследвани резултати. А тя толкова топла, и крехка, с разпилени коси. Просто гледа в пространството и се мъчи да открие хоризонта. Вижда само едно самотно дърво насред полето. Зад рамото и пее птица. Долетяла от някъде и кацнала върху самотната пощенска кутия. Усеща очите си потъмнели, взети на заем, замъглени от приспаните сълзи. Сърцето бие учестено. Не се оглежда. Страхът е безмислено състояние на ума, отказващ да осъзнае и да се примири с тъй очевидните истини – че сме смъртни във всяка секунда. Превръщаме се в прах, защото прах Сме и прах сме били. Илюзията съществуване ражда илюзията сила а тя пък илюзията вяра, а тя от своя страна следващата, и следващата, и следващата илюзия… Едно състояние през което пътуваме стоейки на място във вакуума на материалния свят. Шум на двигател и кола. С нея пристига Той – вечен беглец, умен и красив до безобразност, труден за обичане, но единствено възможния с окачена на врата си табела Любов. Мрази го защото я излъга и пак ще я излъже, и тя пак ще бяга, и пак ще страда… докато върви по пътя си…. единствено и само към Него. А накрая се изсипва дъжд. Измокрени до кости две тела танцуват под тъмното хриптящо небе по едва видимата осева линия. Той шепти в пропитите И от капки коси, тя целува въображаемите тръпчинки в ъгълчетата на устните му. Музиката капе от ритмично туптящите им сърца. Стъпват боси, на пръсти. Не искат да ги чуе Вселената. Накрая стигнат зад пътен знак “Осъщественост” и остават там… в измисленото само за тяхната порода Безвремие….
By mystiquewoman
The Dreams ...
....
.....
......
.......
:)
