Погледни ме...

Просто замълчи...

Последвай ме сред пясъци и злато...

Съдбата ще ни пази от лъжи...

В едно безкрайно и щастливо лято...

Да те погледна във очите е надежда, с която спрях да водя все войни. Оставих я увиснала в небето. Защипах я със ленти на дъги. Не я говоря, тихичко я вдишвам. А после я издишвам във отвес. Далече съм. И само отговарям. Свободен си и в утре и във днес. Танцувам по мечтаните пътеки под хилядите пръснати звезди. Дарявам радост и крила на всеки. А себе си загръщам във мъгли. Не ме боли. Отдавна излекувах простреляното в центъра сърце. Не ми е лесно. Още се вълнувам. Ала на кой ли винаги му е добре. Сънувам те. Ти все така си птица. Летиш над развълнувано море. А аз съм просто някаква частица от пясъчната дюна, от ръце с които огъня по ветрове запалвам. А в утрините дъждове ме къпят и мислите прочистени от страх отново бързат да залутат душата ми към оня стръмен бряг. Прострелвай ме отново и докрайно. Превръщай се във нимфа и във жрец. Обичай ме под слънцето незнайно. Това ме пази Истинска до днес.    

Да те погледна във очите, а после... :))

Еднопосочно....

Загасналите извори мълчаха

От костите им вятъра отпива

А някъде нашепвайки със лира

Бездомен скитник пръсва шепа вяра

Земята е в недрата си прибрана

Не иска да е вече тъжно болна

И някак уморено непокорна

Отново си намери пристан

Дори ятата птичи се стопиха

Като изтрити спътници в небесност

Привлича ги отново неизвестност

Но с толкова познато дишане

Чертае слънцето с молив контури

На минали и бъдещи разкрития

В набързо сътворените прикрития

Душите най-накрая се докосват

Блещукат свЕщите като очи запели

Една надежда в ъгъл тихо чака

Часовник в стая монотонно трака

Но времето е просто успоредна права

Невярващо вървяне във сезоните

Отвежда до хотел Щастливост

А там изправен в звездна причудливост

Безимен камък пази отговори

Не говори

Ще чуят Боговете

И стъпките за миг ще пренавият

А после образът ни ще разбият

На хиляди вълни отлитащи

И скитащи

И ритащи

И хапещи

И дращещи

По стръмното на хоризонтите ни

В нищото

С табелка на вратата

Бъдеще

Не говори

В еднопосочност сме

By mystiquewoman

Lyrics to Coast To Coast :
(Joey Tempest, Mic Michaeli, Kee Marcello)
 

You look out that window
For someone you know
But it all looks the same and time and again
It hurts you so
You wonder if always
You"ll stand on your own
But hear in your mind, you"ll get through this time
You"re not alone

When time seems so lonely
And your day seems too long
You wonder if you will ever get through
And still be strong
With eyes full of sadness
You stand on you"r own
It tears you apart, but you know in your heart
You"re not alone

Coast to coast and land to land
We"re together hand in hand
Coast to coast and land to land...




=>=>=>=>=>

Тя се скиташе по земята, пазена от сянка… И намери светлината… В център таен на душата…

“The poem is a dance done for some

being in the other world”

Robert Bly

Стихът е път. Невидимата нишка на душата, която следва буквите невинно отредени от Съдбата. Магичен танц на влюбени вселени. Дослучените срещи на звезди единно цяло дори да осветяват паралелни, но различни измерения. Една частица нежност в хаоса от куп определения.

“Celui qui n’est pas

capable d’admiration

est un miserable”

Michel Tournier

Лесно е да бъдеш възхитен, не се изисква никакво усилие. Загледан в опростените контури на различни силуети – на цветето самотно в мрака, на оня дъб край пътя вечно чакащ, на голото и тяло до реката, на пътен знак погазващ правилата, на всичко във което ти се иска да повярваш, усещаш се изпълнен с радост, и някак си по-силно слят се чувстваш със Земята. А клетници овързани с въжета на псевдосъвест  отразена във циничност сами се впрягат в чужди колелета. Просторите превземат, но в небето всяка глътка въздух е разпалена жарава на идентичност в собствен отпечатък. И няма Никога забрава. Когато дойде време за разплата във чашата изпразнена до дъно май само името му сгърчено се мята.

“The lunatic, the lover and the poet

are of imagination all compact”

William Shakespeare

Да бъдеш луд е чиста привилегия в забързания и глобален свят. Да бъдеш влюбен често е трагедия, но посолена със мечтателен горчиво-сладък див заряд. Поет да бъдеш е безвремие и кръстопът за срещи на съдби – пресечна точка на сезоните, на слънцето с дъждовните мъгли, на двата полюса целуващи студеното, на ин и ян в дълбоко и високото, на земно и небесното (желание), на лошото и на доброто всеки час, на вътрешното скрито във телесното, на цялото в човешкия захлас. Въображението ражда символи, в които да повярваме в зори. Дали сме луди, влюбени или писатели – най-важно е да сме добри.  

“Life shrinks or expands in proportion

to one’s courage”

Anais Nin

Да бъдеш смел е мисия. Съзнание родено за двубои, в което всяка права линия е независимо решение, завой. Понякога шахматна партия. Липса на страх от загуби. Непрестанното житейско свиване, с последващото вечно разширяване на пирамиди от очакваности и редици от реалности, а помежду им винаги едно единствено решение – да бъдеш Себе си!

“Life is a comedy for those who think

and a tragedy for those who feel”

Horace Walpole

Мислите сбъдват реалности,преместват планините, разрушават границите, сливата небето със земята, раждат музиката на душата. Когато мислим очите ни са езерни вълшебни прозорци, в които позволяваме да се оглеждат нощите и дните, докато сърцето и душата водят вечните си тривиални спорове. А после идват чувствата и цялата болезнено осъзната трагичност на едно очакване с посока, с неизмислен край, с непрестанно променящ се цвят и ритъм, но винаги вълнуващо прекрасно в своята необикновеност. Очакване за сбъдване на невъзможното, съзнателно прието. Трагичната обреченост на усещането за вечност се стопява всеки път, след театралното прогонване на мислите,  когато кичури разрошена реалност се изгубят сред облаците (ни), далече там – във най-високото.

”Who looks outside dreams;

who looks inside wakes”

Jung

Обичам да измервам разстоянията вътре в себе си. С пергел чертая винаги окръжности и в тях събирам сънищата. Докосвам външното с душата си по периферията, а вътрешното го рисувам с пръсти. Съдба изписвам винаги във центъра. Полуреалностите построени без усилие са ми достатъчни в прегръдка на самотност, но недостатъчни са винаги когато споходи ме копнеж за споделеност.

“No matter how deeply

I go down into myself

my God is dark

and like a webbing made”

Rainer Maria Rilke

Смъртта е част от моя ден, и път е, и молитва, и докрайност, една дълбока рана – скитаща и в плен, загадка как духа ни практикува оцелялост. Навътре в себе си се скривам от света, във който всяка буря е съмнение и всяко слънце радости плете а после по гърба ми скита ги. Безжалостните ремъци се впиват във китките, оставят белези, за да си спомням във минутите отлитащи, че всичко е мираж от късче истина, безцелно залепен в едно безвремие. А моят Бог е с името на мъж. Измислих го в дълбокото си кръстено Спасение.

“Come faeries, take me out

of this dull world”

John Yeats

“Кога е скучно в приказка, кажи ми?” – веднъж мъдрец попитал мъничко момиче. То замълчало, гледало с усмивка, а после плеснало с ръце и стръкче цвете подарило. Подскачайки затичало в полето. Внезапно във простора полетяло, погледнало мъдреца в миг през рамо и някак странно тихо прошептяло : “Когато феите що бродят по Земята на хората забравят да разкажат – как със цветята те да разговарят, да разберат копнежа на реката, на падащи звезди от светлината как в себе си да скрият в тишината, за да е вечно светло във душата, на вятъра как обич да даряват и как от слънцето със огнен отпечатък мечтите си докрай да извървяват”.

“Lovers don’t finally meet somewhere.

They’re in each other all along.”

Rumi

Разстоянията са проекция на реалния сън, във който сме осъдени да дишаме. Мечтите са следствие на непрекъснатите ни двадесет и четири часови бягства от мигновенията по истина в онази другата – сънувана реалност, в която всяка капка нежност е достатъчна, когато Той се влее в Теб, а Ти извикаш името му безмълвно и достатъчно по вятъра. Една скала попила общото мълчание. Една звезда, която пази двама ви в скафандър за безсмъртие. Усещане за обич без очакване.

“Desire is half of life,

indifference is half of death.”

Kahlil Gibran

Желанието ражда символите, които можеш да откриеш навсякъде в усмихнатия тъжно-смешен свят. То е двигател на вярата, че можем да сбъдваме себе си Винаги по най-вълшебния за самите нас начин напук на всякакви условности. В живота желанието е двигателя, който отвежда водата при водопада в края на приказката, а после ги оставя да споделят няколко достатъчни секунди нежност преди да се разбият на милиони сребърни частици обич. Безразличието е права линия, празно пространство, картина на врата и непознат стоящ на прага в готовност да почука, но застинал в маслено безвремие. Съзнанието нарисувано така, че виждаш глуха безответност (там някъде - от другата страна). Очи, в които търсещият блясък е оцветен във призрачно мъгливо.

“All that words should do

is to lend silence form.”

Etty Hillesun

Думите са твоето оръжие. Мълчанието лесно е ранимо. Докоснат ли се – страдат и умират. Те думите превръщат се във минало в мига, във който са изречени. След тях остава ехо или музика, разпръснат прах и купчина история. Едно мълчание, което ражда бъдеще.

“Some men see things

that are and ask why

while others dream of things

that could be and ask why not”

Bernard Shaw

Защо ли копчетата на палтото в цвят са черни, а неговата суета е сива?

Защо вратите някой е затворил, ала една от тях е скрита?

Защо повяхва цветното на двора и леден студ в душата ми нахлува?

Защо не може сън да ме споходи, когато мрак в небесното заскита?

Защо оставам в тъжната реалност, когато искам просто да замина?

*****

Защо не скоча с парашута цветен и като птица във простор да скитам?

Защо не стана пътник по Земята – на времето и хората съветник?

Защо не пиша книги сред тревата докато вятър със косите ми лудува?

Защо не изтъка платното, с което всеки  мога да завия?

Защо не те извикам до морето, на оня бряг вълшебен и единствен на него е частица от сърцето, а може би и ти си там измислен?

Често пропадаме. Повече през есента. Изгубваме се някъде между думите, докато в лутане се опитваме да хванем края на спасителното въже. Небето от синьо се превръща в сиво. Облаците изчезват. Птиците замлъкват. Странната симбиоза между стъпките и пътя усещана така осезателно през  отлетялото лято сега е студена и мокра. Прибираш се навътре в себе си. Анализираш случените вероятности скрит в дъждовните мъгли. Полето вече е стърнище. Жълтеещи листа бавно падат, а вятъра ги отнася в неизвестни посоки.  Трудно заспиваш, още по-трудно се събуждаш. Зад кристалния прозорец звездите ги няма. Рисуваш ги със нервни пръсти в мислите си. Опитваш да запазиш вярата – зад неспокойните клепачи. А в тъмното дочуваш само собственото си дихание. Една далечна надежда те навестява някъде по средата на сънищата. Поспира за малко. Позволява да се огледаш в очите и, а после внезапно се превръща в пясък…. Пясък изтичащ през пръстите ти. Искаш да летиш, но невидима сила те държи трайно прикрепен към земята. Мечтите са замразени, до тогава докато отново успееш да разпериш ръце – без страх, без студ, без условности…. Реките текат по-бавно, песента на водопадите е заглъхнала, часовникът е счупен и захвърлен в ъгъла. Безвремие, зад плътно затворената врата. От другата страна е всичко минало. Отрязано парче съдба, останало завинаги зад рамото. Необходимост предпоставяща баланса между живеенето и неусетно бавното умиране. А между тях – едно обичане, в което и пропадаме, и се приютяваме, и продължаваме, и пак политаме, когато слънцето косите ни докосне…. във настоящото и в следващото измерение....

пропадам в неизвестното когато

с дъждовни пръсти

вятър ме докосне

а стъпките ми

призрачни и боси

се разпиляват в хиляди посоки

един въпрос

по пътища търкулвам

а той в полето

странно се стопява

сама във себе си

без време съществувам

душата ми в мъглите

оцелява

Когато някой си отиде настъпва тишина. Дори камбанния звън на градския часовник в среднощната смълчаност не може да наруши тихото безвремие, което настъпва. Стъпките ги няма. Земята се слива с небето в полуслучената на сън реалност. Единствено ударите на сърцето отекват в тишината, припомняйки ти че още съществуваш.

Когато изгасне тока настъпва тишина. Дилемата дали са бушоните или шалтера увисва в тъмнината, припомнена за кой ли път от оня стих – пристанище на детството. Разпилява се между сенките на пропуканата увереност събирана капка по капка през отлетелия вече в миналото ден. След непреброени минути погледът привиква с тъмното и дори започваш да се чувстваш уютно в бликащата като безименна вълшебна река тишина. И е така докато смях не разлее палави ноти по тихия бряг на сподавено очакване да се завърне светлината.

Когато вятърът заспи настъпва тишина. Тогава само милиони нервни пръсти се преплитат в споделено единение. Босите нозе стъпват уверено в тревите посипани от роса докато танцуват без музика, единствено попили ритъма на жонглиращи в безкрайното синьо причудливи облаци. А вятърът спи и сънува мечтите си. И в тишината остава само оня миг, във който стоплен от щастливото прозрение, пробужда се и открива силата да продължи до край по пътя на надеждата.

Когато вярата си отиде настъпва тишина. Внезапно се прокрадва неистова потребност за споделяне. И оня, който до вчерашния ден си знаел, че е враг, започваш да го разсъждаваш като допустима и възможна алтернатива за приятелство. Критериите, на които се е крепяла ценностната система се размиват, потъват в мъглите зад изпотеното от дъха ти стъкло, в което удряш присвити юмруци с единственото желание да разрушиш бронята на наранената душа и с мисъл в сърцето, че и този житейски урок, независимо от причиненото страдание, е за добро, да продължиш по пътя повече усмихнат, отколкото тъжен. Когато вярата си отиде настъпва пауза – онова пространство „между” в което е позволено всичко – да нарушиш правилата, да бъдеш гневен, да обичаш неподходящия, да се забъркаш в неприятности, да прочетеш и изгледаш всички забранени книги и филми, да живееш при поемане на всяка глътка въздух като за последно без условия, очаквания, планове, да сбъднеш всичко, което си отлагал, просто да бъдеш това, което си, когато никой не те гледа – истинския себе си.

Когато китарата замлъкне настъпва тишина. Огъня бавно догаря докато оранжево-червените му езици запечатват миговете, за да ги превърнат в спомени – за забрава и за споменаване. И идва времето за осъзнаване – че обичта, която е в дълбокото ще е завинаги, че пътя колкото и да е дълъг ще те отведе до края на света, където на ръба те чака чудото, че няма сила, която може да заповяда на душата да върви по земята, когато у нея са стаени достатъчно атоми енергия за да полети свободна към тайнствената вселена. В тишината на смълчаната китара се случваме. А после... после идва бъдещето....

ще бъда тишина във дните

когато вятъра косите ти погали

ще бъда цвете каменно

в мъглите

и на скалите огнен отпечатък

ще извървя със тиха всеотдайност

избрани пътища

в дъжда и сред звездите

в далечното на синята безкрайност

ще се изгубиш в мен и във мечтите

AFTER ALL…. След всичко остава усещането за празнота, но и радост че се е случило точно по този начин. Безименен пясък покрива следите, а асфалта по новите пътища е по-твърд, изранява нозете но и ги калява да бъдат по-устойчиви. Птиците грачат зловещо и ти напомнят непрестанно, че Слънцето e угаснало, но когато Луната заблести, тиха ненатрапчива нежност те обгръща и ти припомня всички преживяни щастливи мигове, от топлината на които да скриеш в джоба си и да продължиш напред . Душата стене като неакордирано пиано, но ритъма на сърцето с  напредване на минутите, часовете и дните се успокоява и дарява сила. Облаците вече не са бели, но небето е все така синьо, а след време единствено има значение че протягайки ръце към него вярваш, че можеш отново да полетиш някога някъде....

MUCH POWER…. Душата винаги притежава силата да устои на бурите. Излиза в битките надянала бронята на съмнението, но времето вътре в нея и онова другото – поспряло за малко на кръстопътя към надеждата стопява страховете. Душата Винаги усеща правилният начин за случване на Съдбата. Силата да бъдем себе си не е даденост, а вечно предизвикателство да искаме все повече и повече от битието. Да искаме, разбрали мъдростта на смирението.

OUT OF THE ORDINARY WAY…. Необикновен е начинът, по който всеки от нас се случва на Земята. Поемаме първата глътка въздух и макар и несъзнателно вече сме заявили стремеж да Бъдем. Незабелязано творим чудеса всеки ден и несъзнателно-осъзнато помагаме на хората около нас да умножават своята вяра. Не очакваме да преборим смъртта, въпреки че сме мечтатели.  Оставяме собствените си звездни отпечатъци върху тялото на живота запазвайки всички поверени тайни на Земята далеч от влюбения поглед на Вселената.

RAIN IN THE STEPS…. Дъждът вали, тревата избуява, а в утрото оставени следи по-трудно някак оцеляват. Нашепват капките за минали лета, за мокри тичащи във тъмното тела, за светлосенките на лунна светлина оставили след себе си единствено разпръснат в тишината аромат от сладостта на дълго чакани целувки и тъга. Спомен за дъга и разговори с листата на крайпътната бреза, в кората на която са издълбани двете имена – на Той и Тя. Една звезда безцелно скитаща във търсене на любовта. А след дъжда нечакано родено настояще, в което някаква по-силна светлина помага да намериш Себе си.  

AIR LOVE…. Безгранично сливане на душите далеч от правила, очаквания, съмнения. Въздушни знаци изписали в синия простор с вятърни пръсти единствено  „Обичам те” и провокирали в сърцата усещане за скритата достатъчност. Укротяване на посоките при избора на траектории и тихичко смълчаване всеки път преди разсъмване когато най-непрогледно е, ала за влюбените е мига на пълно сливане.  Под водопад от падащи звезди безброй желания със тихо постоянство вървят към свойто сбъдване. Във приказната къща там на края на света са само двамата сред многото, преодолели дългото очакване, след всеки знак споходил ги във сънища.

MORE THAN A FEELING…. Не се е случвало преди и няма да се случи повече, когато Те изчезнат. Усещането за цялост е повече от чувството за принадлежност. Невидимата връзка между хората и събитията, която ни води едни към други и ни осъществява в един или друг момент, може да бъде усетена единствено ако желанията съвпадат, ако атомите се слеят докато трасират целенасочено през огромното безименно пространство на битието с единствената цел да осъществят сблъсък и раждане на Супер Нова. Повече от чувство е да имаш някого във своя малък микросвят без да си го докосвал физически. Повече от чувство е да обичаш и да се усещаш обичан, докато два паралелни свята те приближават и отдалечават от този, когото Вселената избра да бъде твой Пазител, единствено възможната Любов и мястото на истинска реалност в объркания свят на раздвоеност.

OUT IN THE FIELDS…. Някой избира да върви през полето, когато пътищата го объркат. Друг избира да върви през полето, за да срещне вълшебното слънчогледово момиче, което случва приказната любов докато се люлее на своята въжена слънчева люлка спусната от облаците.  Трети избира да върви през полето, защото само този път води до мястото до което смята, че си заслужава да стигне. В полето младостта е винаги неясна, но винаги остава вечно млада. В полето песента за трайните нестихващи копнежи докосва този, който трябва да я чуе, а после се пръсва на милиони златни кристали под ревнивото небе запазвайки тайната кое е правилно и кое грешно, но нашепвайки сред вятъра, че вярата в доброто сбъдва Съдбата.

ROLLING IN THE DEEP…. В дълбокото движенията си остават плавни.... Една вълна завинаги е във прегръдката на океана.... Писмо в бутилка търси своя получател....Рапаните говорят със безкрая.... А Истината е изписана на камък в бъдещето някъде по дългият ти път във края....

Близостта е относително понятие. Някакъв странен кръстопът от преплетените нишки на душите ни. Една врата, която се опитвам да отворя, а ти притискаш с рамо във мълчание във първи епизод. А после някъде в средата на историята съм впила пръсти във желязната брава и се опитвам да устоя на твоя натиск там някъде от другата страна. А дланите ми изпотени се приплъзгват и чувам задъханото ти накъсано дишане. С копнеж. Близо. Идва края и точно преди финалните надписи сред облаците – там изгубени във високо синьото вратата се отваря и попадам във прегръдките ти притихнала И се изгубваш във косите ми изгаряйки. Близо. 

Близостта е усещането за сигурност. Невидимо изтъкана от безвременните правила на Вселената. Като невидим водопад вътре в мен. Като пееща река вътре в теб. Летен дъжд, във който боси и измокрено щастливи, танцуваме усмихнати, докато музиката тече по вените, изопва гръбначните ни стълбове, слива ни един със друг в магическо неприкосновено единение. Гледам в зениците ти, а те отразяват дългия ни път през времето, през световете, през хъбове и маршрутизатори, през реално-виртуални коридори, през тленното превърнато във пясък, през пустините и океаните, през собственото ни усещане за полет като че сред нищото във цялото….. 

Близостта е този, който пази Любовта.  Невидим страж на собствената сензитивност. И две ръце преплетени във сложна фигуралност, но въпреки това разбрали смисъла за свързаност. Линията на едно сърце пресякла линията на душата нечия, а после нарисували звезди-луни в едно небе. Без противоречия. Дъгата в края на изстиналия сън. Мечтите сбъднати във друго измерение . Всички мисли някак си нахвърляни на куп.  И крачките ни слети във соленото.  Една земя достатъчна за двама, но крайно недостатъчна за случване. Разхвърляните дати в календара, в които съм се взряла до изпепеляване.

Близостта е вълшебното усещане за обич(та) към теб отвъд реалното, до границите на безкрайното във мен отвъд безкрайното на границите за летене скрити в тебе….

близо е лицето ти когато

измислено на сън

те призова

и бавно във изчезващо пространство

се слея

с твоя поглед – тишина

една звезда мечтите ми облива

с вълшебна сиво-бяла светлина

а твоя път към бъдното

пулсира

докато в шепите си пазиш

Любовта

          Изпитвал ли си състояние на безтегловност, в което единствено важно е нестихващото желание за сливане. Вътрешен импулс. Докосване на звезди (в съзнанието ти). Шепот на тела дочут между дъждовните капки. Стичат се по стъклото и създават ритъм. Ритъм на безкрая вътре в теб. Усещаш друго измерение. Пробива те нежно. Като стрела от най-желаната стомана. Влиза под кожата. Бавно. На хапки. Попива в артериите. Без звук. С всеки следващ тласък те издига все по-високо и по на светло. Разпилени коси над очите ти. Пръсти, които моделират всяка извивка на тялото ти. Устни, докосващи с копнеж точно онази част – най-чувствителната, най-крехката, най-желаната. Въздух като магнит. Зеници разширени до напукване. И стонове разчупващи мрака на малки звездни кристали. Потъваш в непонятния им блясък. Без замисляне. Потъваш пак и пак. До счупване. И ново пресъздаване. А устните до болка те изгарят от целуване.  Извит гръбнак до премаляване. Но пак усещане за хубаво. А после спомен-звук. Единствено се чува дишане.  Назъбена спирала, по която вместо за спускане се готвиш пак за новото политане.  А кожата ти побира лунните отражения. Осветява ги. Придава им причудлива форма. Рисуваш ги отново с тиха ненатрапчива нежност. Шепнеш им мислено. И ги обичаш. В кратки мигове. А после …. Заспиваш в тъмното прегърнал голото и рамо със отричане. В очакване на утрото. И пак се питаш – страст ли е…. или възможното единствено за теб обичане?!....

Скитам. И не търся вече връщане. Някак примирено свикнах да се будя и да се взирам в утрото. Оставям те във сънищата. И всеки път в осем си слагам очилата за виждане на реалности.

Скитам. И не търся вече обяснения. Някак ритмично възприех идеята да си част от мен без условности. Завличам те след мен във мислите си. Някъде около 12 по обед те преглъщам в летните непоносими жеги с очи впити в небето.

Скитам. И не търся вече възможности. Гледам житата и усещам как бягам през тях след мечтите си. Докосвам залеза в приглушените светлосенки оставящи отпечатъци в съзнанието ми. И в 18 по вечерно избирам да обичам Теб докато в шепите си скривам тишината на отлитащия ден.

Скитам. И не търся вече гравитацията. По-лесно ми е да летя със птиците, когато зад безименните облаци звезди надникват в моята мечтателност. И разпилявам пак косите си по вятъра, а в тях съм вплела тайнството на думите. А после във затворения кръг на полунощ Те виждам как изгряваш Някога от пепелищата, за да намериш Някъде отново Мен.

Скитам....

и съм пясък изтичащ
през пръстите ти
в сънни безбрежни
случайности
и си вятър разрошил
косите ми
нарисувал за мене
безкрайности

Вървиш. И ветровете стенат във сърцето ти. Очите ти – копнеж и спомен. Сълза проблясва в тъмното оазисно. Отпускаш тялото си и …. се сливаш със душата ми.

Вървя. Звезди чертаят пътя ми сред дюните. Луните се превръщат във слънца, безцелно скитат и се сливат хоризонтите. Мълча те в самота. И пак заспивам прегърнала те във просторите.

Вървиш. Звездите заличават пътищата ти от минало. Луните се оглеждат във слънца, и устремено пак разделят траектории. Крещиш ме – там, сред многото лица. И пак пробуден с първите лъчи ме срещаш с мислите си.

Вървим. Невидимо се сливат пак и пак водите ни. Студено е в пустинята от дълги невъзможни разстояния, от скрити неизчезващи копнежи закътани в крила на птиците, от вярата разпръсната в небето ни и пак събрана в шепите, от огледалото в което се досрещаме, от миговете във които се докосваме, събличаме, обричаме, изричаме, обичаме…. Почуквам тихичко със пръсти по надеждата очаквайки…. А зная там – в студената пустиня, в жаравата на всички истини ще дойде миг единствено за Теб и Мен отново да намерим Себе си….