Жегата се плъзна по върховете на пръстите и. А после излетя в пространството безвестна. Шумът на зеленото се удари в оплетените мисли и ги подреди в малки кисело-сладки бразди. Тих шепот на вода затанцува по капилярите и роди усещането за светлина и продължение. Буквите подредиха най-накрая изречение – “Изведнъж ми стана страшно, утре пак съм без домашно и урока си не зная, как ли ще се оправдая”. Думите на едно момче от черно бяла снимка по неизвестна причина споходиха стаята. Поспряха за миг, а после продължиха своята траектория в пространството в посока “Минало”. Беше тайна, че някой някога го беше обичал. А после реверанс и слънце. И пясъчен бряг. И жена. И смях на деца сред блестящите солени водни капки. Разходки без горнища на бански по солената плажна ивица. Скокове в дълбокото очертано от водна окръжност. И пак оня разказ как… завързали косите си и прегърнали безкрайното синьо без страх. Тогава там бе кръстопът на ветровете, после…. стана пресечна точка на една определена битийно мечта… а сега е носталгичен дом на мечтите. Завой и стена, а до нея пейка. На нея тя и той, загледани във точка Единение.  Държи го нежно за ръка и наблюдава линиите набраздили дланите му. Повдига поглед и среща очите му. Добри очи скрили шепота на едно дългогодишно очакване. Въпроси няма, защото отговорите вече са прочетени, докато мислите са съзерцавали облаците и взаимно са се преливали, обливали, разливали, но… най-накрая сливали оставайки безименно константни в дълбините и на повърхността. Красиво преживяване е тайнственото. А точката е просто нежното докосване на устните. Във новото изречение – пощенска кутия, сред полето. В нея писмо. Стриктно подредени указания, направления, съвети, координати, преследвани резултати. А тя толкова топла, и крехка, с разпилени коси. Просто гледа в пространството и се мъчи да открие хоризонта. Вижда само едно самотно дърво насред полето. Зад рамото и пее птица. Долетяла от някъде и кацнала върху самотната пощенска кутия. Усеща очите си потъмнели, взети на заем, замъглени от приспаните сълзи. Сърцето бие учестено. Не се оглежда. Страхът е безмислено  състояние на ума, отказващ да осъзнае и да се примири с тъй очевидните истини – че сме смъртни във всяка секунда. Превръщаме се в прах, защото прах Сме и прах сме били. Илюзията съществуване ражда илюзията сила а тя пък илюзията вяра, а тя от своя страна следващата, и следващата, и следващата илюзия… Едно състояние през което пътуваме стоейки на място във вакуума на материалния свят. Шум на двигател и кола. С нея пристига Той – вечен беглец, умен и красив до безобразност, труден за обичане, но единствено възможния с окачена на врата си табела Любов. Мрази го защото я излъга и пак ще я излъже, и тя пак ще бяга, и пак ще страда… докато върви по пътя си…. единствено и само  към Него. А накрая се изсипва дъжд. Измокрени до кости две тела танцуват под тъмното хриптящо небе по едва видимата осева линия. Той шепти в пропитите И от капки коси, тя целува въображаемите тръпчинки в ъгълчетата на устните му. Музиката капе от ритмично туптящите им сърца. Стъпват боси, на пръсти. Не искат да ги чуе Вселената. Накрая стигнат зад пътен знак “Осъщественост” и остават там… в измисленото само за тяхната порода  Безвремие….

By mystiquewoman

The Dreams  ...

                               ....

                                         .....

                                                     ......

                                                                    .......

                                                                                 :)