Нов ден...
Роди се внезапно. Първо като звук отекнал дълбоко в подсъзнанието ми. Сънувах го. Изливаше се като река и попиваше в мен. Сля се с кръвта ми и я разреди до степен светлоотражателна. Жизнените ми сили се прегрупираха. Издадоха вик – спонтанно мъчителен. А после изплуваха от дълго затворената си черупка. Освободиха се странно обагрените ми мисли. Затанцуваха като малки слънчеви зайчета по белия таван. Гледах ги и протягах към тях палеца на дясната си ръка. Ала те оставаха неуловими. Малки отпечатъци от минало и настояще. Усмихнах им се. Мрака скри усмивката ми в джоба си и дръпна щората. Небето просветляваше. И странен звук от дописани многоточия погали ушите ми. Бях стъклена. И каменна. И кристална. Чуплива. По всички посоки и ръбове. Дежурният сценарий в утрото. А мислите избягаха на хиляди километри. В непознато далече. Разпиляха се по зелената трева. И зачакаха. Останаха ми очите. Да се взират все по-навътре в себе си. Без да търсят отговори. Без да подреждат пъзел от въпроси. Останаха да се взират в отдавна написаните знаци от Вселената. А новият ден се раждаше. Изпълни атмосферата с аромат на послепис. Добави нов щрих и формата изведнъж се промени. Помнех вчерашната, при изгрева. Днес бе различна, неповторима, гладка и ефирна, като воален повей, като въведение за нежност, като причина за достатъчност. А някъде далече слънцето изгряваше. И нечий сън привършваше задъхано. Отпих от прощалните сълзи на звездите. Угаснаха. След тях остана само синьото. Отрази се в ирисите на очите ми и попи в дърветата и цветята. Вятърът ме прикани – сънена, боса и разрошена. Надигнах се, а той ме заключи в прегръдка. Завъртя ме във танц, но без музика. Целуна ме със слънчев лъч по бузата. Намигна ми с окото на изтляваща Луна. Прошепна ми „Обичам те”, Магьоснице. А после ме остави на земята, при дърветата – с компас и карта за достигане до залеза. Вода подирих и намерих извора. Отпих на глътки трепетно забързани. От капките изкомпозирах истина. А после я заключих в дланите си. Готова бях. И с плАтнената риза, тъкана преди куп лета смълчано от предците ми поех по път бродиран от надеждата...бе точно в осем и тринайсет... А някъде във седем и петнайсет умът намери място в чувствата... Издърпа ги от кладенче с желания и ги пося в поле за сбъдване...
You just have a little faith….
***
Ако утре приключи света...
(по Распутин)
(за Другите до мен)
Ще се превърна във звезда
И нечий път в безкрая ще огрявам
Ще се превърна във трева
И стъпки някакви с копнеж ще сгрявам
Ще се превърна във вода
Тъгите на Земята ще изпия
Ще се превърна в тишина
За всеки ден – парченце от магия...
(за Теб)
Ще бъда къс от синева
Криле която разпилява...
А също и една врата
Зад нея Вярата ще оцелява...
Накрая ще съм и Любов
Невидим залък за безкрая...
А ти ще бъдеш Super Nov(a)
Героят който ме спасява...
By mystiquewoman
22.08.2013г.
***
