Когато някой си отиде настъпва тишина. Дори камбанния звън на градския часовник в среднощната смълчаност не може да наруши тихото безвремие, което настъпва. Стъпките ги няма. Земята се слива с небето в полуслучената на сън реалност. Единствено ударите на сърцето отекват в тишината, припомняйки ти че още съществуваш.

Когато изгасне тока настъпва тишина. Дилемата дали са бушоните или шалтера увисва в тъмнината, припомнена за кой ли път от оня стих – пристанище на детството. Разпилява се между сенките на пропуканата увереност събирана капка по капка през отлетелия вече в миналото ден. След непреброени минути погледът привиква с тъмното и дори започваш да се чувстваш уютно в бликащата като безименна вълшебна река тишина. И е така докато смях не разлее палави ноти по тихия бряг на сподавено очакване да се завърне светлината.

Когато вятърът заспи настъпва тишина. Тогава само милиони нервни пръсти се преплитат в споделено единение. Босите нозе стъпват уверено в тревите посипани от роса докато танцуват без музика, единствено попили ритъма на жонглиращи в безкрайното синьо причудливи облаци. А вятърът спи и сънува мечтите си. И в тишината остава само оня миг, във който стоплен от щастливото прозрение, пробужда се и открива силата да продължи до край по пътя на надеждата.

Когато вярата си отиде настъпва тишина. Внезапно се прокрадва неистова потребност за споделяне. И оня, който до вчерашния ден си знаел, че е враг, започваш да го разсъждаваш като допустима и възможна алтернатива за приятелство. Критериите, на които се е крепяла ценностната система се размиват, потъват в мъглите зад изпотеното от дъха ти стъкло, в което удряш присвити юмруци с единственото желание да разрушиш бронята на наранената душа и с мисъл в сърцето, че и този житейски урок, независимо от причиненото страдание, е за добро, да продължиш по пътя повече усмихнат, отколкото тъжен. Когато вярата си отиде настъпва пауза – онова пространство „между” в което е позволено всичко – да нарушиш правилата, да бъдеш гневен, да обичаш неподходящия, да се забъркаш в неприятности, да прочетеш и изгледаш всички забранени книги и филми, да живееш при поемане на всяка глътка въздух като за последно без условия, очаквания, планове, да сбъднеш всичко, което си отлагал, просто да бъдеш това, което си, когато никой не те гледа – истинския себе си.

Когато китарата замлъкне настъпва тишина. Огъня бавно догаря докато оранжево-червените му езици запечатват миговете, за да ги превърнат в спомени – за забрава и за споменаване. И идва времето за осъзнаване – че обичта, която е в дълбокото ще е завинаги, че пътя колкото и да е дълъг ще те отведе до края на света, където на ръба те чака чудото, че няма сила, която може да заповяда на душата да върви по земята, когато у нея са стаени достатъчно атоми енергия за да полети свободна към тайнствената вселена. В тишината на смълчаната китара се случваме. А после... после идва бъдещето....

ще бъда тишина във дните

когато вятъра косите ти погали

ще бъда цвете каменно

в мъглите

и на скалите огнен отпечатък

ще извървя със тиха всеотдайност

избрани пътища

в дъжда и сред звездите

в далечното на синята безкрайност

ще се изгубиш в мен и във мечтите