Често пропадаме. Повече през есента. Изгубваме се някъде между думите, докато в лутане се опитваме да хванем края на спасителното въже. Небето от синьо се превръща в сиво. Облаците изчезват. Птиците замлъкват. Странната симбиоза между стъпките и пътя усещана така осезателно през  отлетялото лято сега е студена и мокра. Прибираш се навътре в себе си. Анализираш случените вероятности скрит в дъждовните мъгли. Полето вече е стърнище. Жълтеещи листа бавно падат, а вятъра ги отнася в неизвестни посоки.  Трудно заспиваш, още по-трудно се събуждаш. Зад кристалния прозорец звездите ги няма. Рисуваш ги със нервни пръсти в мислите си. Опитваш да запазиш вярата – зад неспокойните клепачи. А в тъмното дочуваш само собственото си дихание. Една далечна надежда те навестява някъде по средата на сънищата. Поспира за малко. Позволява да се огледаш в очите и, а после внезапно се превръща в пясък…. Пясък изтичащ през пръстите ти. Искаш да летиш, но невидима сила те държи трайно прикрепен към земята. Мечтите са замразени, до тогава докато отново успееш да разпериш ръце – без страх, без студ, без условности…. Реките текат по-бавно, песента на водопадите е заглъхнала, часовникът е счупен и захвърлен в ъгъла. Безвремие, зад плътно затворената врата. От другата страна е всичко минало. Отрязано парче съдба, останало завинаги зад рамото. Необходимост предпоставяща баланса между живеенето и неусетно бавното умиране. А между тях – едно обичане, в което и пропадаме, и се приютяваме, и продължаваме, и пак политаме, когато слънцето косите ни докосне…. във настоящото и в следващото измерение....

пропадам в неизвестното когато

с дъждовни пръсти

вятър ме докосне

а стъпките ми

призрачни и боси

се разпиляват в хиляди посоки

един въпрос

по пътища търкулвам

а той в полето

странно се стопява

сама във себе си

без време съществувам

душата ми в мъглите

оцелява