изображение от тук

Да повярвам — щом ме погледнатДоверието е нещо, което ни свързва, а впоследствие ни държи заедно във времето без да се налага да се прави компромис с гордостта. Доверието се печели трудно, но може да бъде загубено за секунди. По-интересен е въпроса какво следва ако го загубим, обаче? Достатъчно ли е да бъдеш привързан към другия, за да останеш с него, въпреки че не му вярваш вече? Обич ли е или просто навик, в който се чувстваме уютно. Всичко би било добре и напълно приемливо ако имахме на разположение множество животи – да изживеем един без доверие, следващ с доверие, по-следващ.... Живеем ли, обаче, истински или лъжем сами себе си? Човекът до теб е отишъл с друга, но въпреки това твърди, че те обича или пък не твърди, че те обича, но изтъква кауза – децата и тяхното щастие. Можеш ли обаче да направиш децата си щастливи, като самия ти си нещастен в една връзка без доверие? През по-голямата част от времето си зает да бъдеш в очакване отново да бъдеш излъган. Обикновенно рано или късно очакванията се оправдават. Другия вариант е да не се оправдаят, но живота минава покрай теб докато чакаш поредната лъжа на партньора си и когато се обърнеш – годините са отминали, младостта си е отишла, осъзнаваш, че си забравил най-важното – да обичаш, докато си чакал да хванеш другия в лъжа. Докато си чакал да се самонараниш, защото недоверието носи единствено и само самонараняване. Изправени пред дилемата – да останеш в една връзка при счупено доверие или да не останеш – коя ли е по-добрата алтернатива? Хората измамно си мислят, че доверието се печели повторно, дори да бъде загубено. От личен опит знам, че в реалността няма такава алтернатива. И тогава избора е само твой – или до край да си носиш кръста и да останеш в едни отношения, в които няма да ти вярват или ти няма да вярваш на другия, като се примиряваш с това състояние или избираш да останеш сам и да потърсиш нов източник на доверие. Защо ли си мисля, че връзката между двама души става нездрава и невъзможна, когато доверието изчезне – един повод, една случка е достатъчно. Всичко свършва и дори да останеш в такава връзка заради определена кауза е просто вегетиране, а не живеене. А живота все пак е един. Поне на пръв поглед. Малцина са силните, които избират да кажат Край и да потърсят друг, в когото да повярват, с когото да изградят вълшебството наречено Любов при Доверие и безприкословна всеотдаденост един към друг безоблачна като щастливо небе, безвъзможна за поява на трети като свят единствено за двама, безкрайна като спиралата на живота, докато и последния от двамата поеме сетната си глътка въздух. Трудно е, защото от едната страна те притиска страха от горчивия опит, който вече имаш, от другата е копнежа и вечния стремеж към любов, от трета е обичта към миналото и всички хубави преживяни мигове и от четвърта - предизвикателството да прегърнеш новото, различното, но по своему твое. Няма универсална рецепта за случването на Любовта в живота ни. Може би не трябва да забравяме, че всичко е много крехко и да пазим реалността от щети, от незаличими рани, от ями погубващи доверието. От друга страна може би трябва да сме смели, винаги да избираме пътя търсещ доверието, дори да се наложи да бъдем сами на него – временно или до края на живота си, защото изчезне ли доверието, като че ли Любовта остава без своята душа..... А как се живее в огромния студен свят без топлината на душите ни.....

* * *
     

Наистина е крехко всичко дотолкова, че да се занимаваме с каквото и да е и когото и да е извън нас самите е лудост, на която сме податливи всеки миг. Все пак любовта е самодостатъчна, светлата лудост в нея е за предпочитане, като си мисля... има ли как да избегнем всяка от тези двете - май не. Въпросът е до избора.
(само малка бележка по шрифта: цитатът е тъмен и не успях да го прочета)

Здравей,sestra,
не обърнах внимание на цвета на стихотворението на Станка Пенчева, сега мисля че се оправиха нещата... благодаря ти за корекцията и въобще за коментара....
Да, така е.... Аз бих заложила на светлата лудост и като че ли рано или късно стигаме до нейния праг, въпроса като че ли е да не ни е страх да натиснем бравата и да влезем през вратата и.... С времето, обаче, се убеждавам че съществуването ни е обвързано от кармичните задачи и ако някъде в тях не е заложено да имаме възможността да прозрем Любовта като самодостатъчна и отправна точка за всичко, което правим докато дишаме за даденото съществуване, обективно не сме предпазени от случването на ситуацията - загуба на доверие....., а когато тя се случи се завъртваме на кръстопътя и дълго се чудим какво да изберем и дали сме достатъчно силни.... Времето, мисля си, избистря случващото се и дава търсените отговори. А времето пък е обвързано с търпението и така....
Поздрави и хубав ден!:)

другото е наивистичен акт, който неизменно води до нови рани. а моето пожелание е да има по- малко предадени доверия.

Любимо стихотворение на Станка Пенчева! Тя е казала всичко за доверието, то е избор, начин на живот...

но не е прошка, ако всеки път повтаряш как са те наранили и как си простил като че ли очакваш медал за това да получиш или цял живот да ти целуват краката. Да уважаваш чуждото достойнство не е лесно, когато си го видял в калта. Ако не можеш да бъдеш силен и да простиш, сигурно няма да бъдеш достатъчно силен и да започнеш отначало. Все ще повтаряш как вече не можеш да вярваш. Много харесвам стиха на Станка Пенчева именно, защото е като рецепта за любящо поведение. Дай шанс!!! ... на себе си и на другия (стария или новия партньор) Според мен, по-голям шанс има новия, защото счупеното, макар и залепено си е счупено и много от радостта на общуването е мъртво родена. Нарича се "заучено поведение" и е трудно да се "отучи", макар и да не е невъзможно.

Аз например се доверявам най-вече на интуицията си за хората, която почти никога, да не кажа никога не ме лъже. Мисля си, че понякога всички ние можем да си позволим да бъдем поне малко наивни, защото това може да доведе до рани, но може да доведе и до нещо хубаво и истинско - както всяка ситуация в живеенето ни и в тази има двуполюсност, зависи накъде ще потеглят нещата в конкретния момент и какъв е другия, когото сме избрали импулсивно или обмислено за доверено лице. В този ред на мисли ако прочетеш отговора ми бих искала да те попитам как според теб един човек може да заслужи доверието ти и да създаде у теб увереност, че твоето доверие към него няма да бъде предадено? Аз мисля, че само дълбокия ти вътрешен глас някак подсъзнателно може да те посъветва кой е човека, който няма да предаде доверието ти и да те мотивира да рискуваш и да се довериш. Знаеш ли колко ситуации съм имала в живота си - хора, които познавам от години, мои приятели, на които имам доверие, доверила съм им дадена тайна и много скоро след това разбирам, че те са я споделили с друг, а това са били хора, които съм смятала, че са заслужили моето доверие....

Здравей, monaliza,
избор и начин на живот казваш.... :)
Начина на живот се променя, защото по своя път самите ние търпим промени непрекъснато. Оказват ни влияние различни фактори, които неминуемо ситуационно преплитат и случки пораждащи загуба на доверие. Доверието е състояние според мен, много крехко, лесно чупливо състояние на свързаност между душите, което трябва да бъде много пазено. В любовта съхраняването се постига според мен, единствено ако си намерил наистина сродната душа - оня другия с който сте си взаимодостатъчни и никога при никакви обстоятелства между вас няма да се появи трети, просто и двамата няма да имате никога потребност от трети. Малко звучи като ситуация в романи от типа на "Гордост и предразсъдъци", но защо да нямаме вяра че и в живота приказката на Елизабет и мистър Дарси е възможна. Относно доверието извън Любовта, в общуването с другите от личен опит знам, че двама души дори да нямат доверие един в друг в името на обща работна кауза могат да бъдат добър екип и да постигнат отлични резултати - такава ситуация е и риск и компромис, но и от нея може да се научи много....

Руми,
незнам какво да добавя, защото това което си написала е отражение на собствените ми мисли. Към живота трябва да подхождаме позитивно настроени и да търсим източници на радост, на удовлетвореност, на усещане за обич. Насаждане на чувство за вина единствено и само травматизира отношенията между партньорите и в един момент ги изчерпва, така е да. Въпроса, като че ли и тук опира до прага на търпимост на отделния човек и приоритетните му житейски търсения за даденото съществуване. Шансовете са като че ли едно от най-хубавите неща в човешкия живот - като започнем от шанса да се родим, шанса да обичаме и да бъдем обичани, шанса да преминем през магията наречена живеене, куп други шансове които ни сподирят непрестанно в ежедневието и накрая шанса да преминем в паралелния свят на следващо ниво. Може би шанс дават тези, които са осъзнали, че доверието не е изпълнение на изискването за безусловна и докрайна принадлежност по отношение на другия в дадените отношения, а приемане на другия най-вече като принадлежащ най-вече на самия себе си, с право да постъпва в дадените ситуации спрямо собствения му глас, като произтичащите събития касаят най-вече неговата собствена идентичност и духовно развитие, а не толкова обвързаността му с другия. Мисля си, че загубата на доверие тежи повече на този, на когото вече не му вярват – просто източника на загубата и теглича на последиците се сливат в едно – два фактора, докато на другата везна е единствено фактора огорчение - > 2:1.
Поздрави и приятни почивни дни!:)