Когато някой си отиде настъпва тишина. Дори камбанния звън на градския часовник в среднощната смълчаност не може да наруши тихото безвремие, което настъпва. Стъпките ги няма. Земята се слива с небето в полуслучената на сън реалност. Единствено ударите на сърцето отекват в тишината, припомняйки ти че още съществуваш.

Когато изгасне тока настъпва тишина. Дилемата дали са бушоните или шалтера увисва в тъмнината, припомнена за кой ли път от оня стих – пристанище на детството. Разпилява се между сенките на пропуканата увереност събирана капка по капка през отлетелия вече в миналото ден. След непреброени минути погледът привиква с тъмното и дори започваш да се чувстваш уютно в бликащата като безименна вълшебна река тишина. И е така докато смях не разлее палави ноти по тихия бряг на сподавено очакване да се завърне светлината.

Когато вятърът заспи настъпва тишина. Тогава само милиони нервни пръсти се преплитат в споделено единение. Босите нозе стъпват уверено в тревите посипани от роса докато танцуват без музика, единствено попили ритъма на жонглиращи в безкрайното синьо причудливи облаци. А вятърът спи и сънува мечтите си. И в тишината остава само оня миг, във който стоплен от щастливото прозрение, пробужда се и открива силата да продължи до край по пътя на надеждата.

Когато вярата си отиде настъпва тишина. Внезапно се прокрадва неистова потребност за споделяне. И оня, който до вчерашния ден си знаел, че е враг, започваш да го разсъждаваш като допустима и възможна алтернатива за приятелство. Критериите, на които се е крепяла ценностната система се размиват, потъват в мъглите зад изпотеното от дъха ти стъкло, в което удряш присвити юмруци с единственото желание да разрушиш бронята на наранената душа и с мисъл в сърцето, че и този житейски урок, независимо от причиненото страдание, е за добро, да продължиш по пътя повече усмихнат, отколкото тъжен. Когато вярата си отиде настъпва пауза – онова пространство „между” в което е позволено всичко – да нарушиш правилата, да бъдеш гневен, да обичаш неподходящия, да се забъркаш в неприятности, да прочетеш и изгледаш всички забранени книги и филми, да живееш при поемане на всяка глътка въздух като за последно без условия, очаквания, планове, да сбъднеш всичко, което си отлагал, просто да бъдеш това, което си, когато никой не те гледа – истинския себе си.

Когато китарата замлъкне настъпва тишина. Огъня бавно догаря докато оранжево-червените му езици запечатват миговете, за да ги превърнат в спомени – за забрава и за споменаване. И идва времето за осъзнаване – че обичта, която е в дълбокото ще е завинаги, че пътя колкото и да е дълъг ще те отведе до края на света, където на ръба те чака чудото, че няма сила, която може да заповяда на душата да върви по земята, когато у нея са стаени достатъчно атоми енергия за да полети свободна към тайнствената вселена. В тишината на смълчаната китара се случваме. А после... после идва бъдещето....

ще бъда тишина във дните

когато вятъра косите ти погали

ще бъда цвете каменно

в мъглите

и на скалите огнен отпечатък

ще извървя със тиха всеотдайност

избрани пътища

в дъжда и сред звездите

в далечното на синята безкрайност

ще се изгубиш в мен и във мечтите

 

Silence....

Тишината вали във прозореца
като бяла надежда до мен
и сред толкова стъпки на хора
чувам твоите стъпки да стенат.

Всяка тишина е временна...

"Когато вярата си отиде настъпва..."

Вярата си е отишла и е дошло безвремието .....но все още има които я носят и с тях е и спасението

и нейните звуци... и нежни, и тъжни...
и красиви... прекрасно за тишината...
поздравявам те...

Здравей, monaliza,
напълно съм съгласна за временното...
При мен тишината е в съотношение основно 30/31 към 1, с временни отклонения според обстоятелствата и душевното ми състояние....
Надявам се този, който "бяга" в тандем с мен да е свикнал вече на темпото и да издържи до мига, в който ще се отвържем.... (евентуално)....

Сетих се за песничката на Васко, да....
Чувам стъпките, и мислите, и в мимолетното докосване сред звездното намирам пак и пак смисъла.... и бягам, а той сетивно след мен (точно като в клипа)....
Поздрави, мила!

Здравей, alexs ,
мисля си, че хората се чувстват по-сигурни в този свят когато вярват. Затова понякога се получава тази странна ситуация с враговете. Написала съм го от личен житейски опит. Въпреки, че враговете си остават врагове, а приятелите - приятели. Вярата в доброто и най-вече в неограничените възможности на собствения дух и ум спасява винаги и помага да намериш правилния път, този на който би се усещал щастлив и спокоен!
Радвам се, че намина. :)

Привет, mariniki,
усетила си ти.... за което благодаря ти най-мило и сърдечно....
Прегръдки :)

тишината за мен е благодат. В напрегнатото време на деня ми, с постоянния фонов шум, обожавам миговете тишина. Тогава решенията идват сами, мислите ми се изчистват от примеси и текат плавно и леко, тогава се вдъхновявам и ставам по-добра :)) .....
Усмихнат ден! И хубав празник!

Здравей, findly,
Понякога човек има нужда от тишина, за да чуе по-ясно вътрешния глас!
Фоновия шум лично мен много ме затормозява, но улисана в ежедневните задължения някак успявам да го асимилирам.
Понякога, обаче, се случва и така да се наруши баланса....
Всичко е въпрос може би на практика и усвояване на добри техники за почивка и възстановяване на мисълта, някъде там в различните посоки на тишината....
Честит празник и на теб, мила!
Хубава седмица пожелавам!

При мен тишината е някаква страст - научила съм се да я издирвам, откривам и създавам, често с цената на много унищожителен шум...:)

Здравей, sestra,
Хубаво е човек да изпитва страст, а ти си откривател очевидно....
Цял живот сме във вечно търсене. Хубаво е, когато намираме. Трудното идва, когато трябва да задържим, а създаването - > убедих се, че то върви ръка за ръка с унищожителния шум....
Може би разковничето е да открием правилния момент за избиране на тишината - временно, постоянно, все едно.... Въпросът е да изберем....
Поздрави!:)