Блогът на mystiquewoman :: Nosce te ipsum. . . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

28.09.2012 16:16 - Nosce te ipsum....

Автор: mystiquewoman Категория: Тя и той

Прочетен: 6836 Коментари: 18 Гласове:

Последна промяна: 01.05.2013 11:09

изображение от някъде си :)

“The poem is a dance done for some

being in the other world”

Robert Bly

Стихът е път. Невидимата нишка на душата, която следва буквите невинно отредени от Съдбата. Магичен танц на влюбени вселени. Дослучените срещи на звезди единно цяло дори да осветяват паралелни, но различни измерения. Една частица нежност в хаоса от куп определения.

“Celui qui n’est pas

capable d’admiration

est un miserable”

Michel Tournier

Лесно е да бъдеш възхитен, не се изисква никакво усилие. Загледан в опростените контури на различни силуети – на цветето самотно в мрака, на оня дъб край пътя вечно чакащ, на голото и тяло до реката, на пътен знак погазващ правилата, на всичко във което ти се иска да повярваш, усещаш се изпълнен с радост, и някак си по-силно слят се чувстваш със Земята. А клетници овързани с въжета на псевдосъвест отразена във циничност сами се впрягат в чужди колелета. Просторите превземат, но в небето всяка глътка въздух е разпалена жарава на идентичност в собствен отпечатък. И няма Никога забрава. Когато дойде време за разплата във чашата изпразнена до дъно май само името му сгърчено се мята.

“The lunatic, the lover and the poet

are of imagination all compact”

William Shakespeare

Да бъдеш луд е чиста привилегия в забързания и глобален свят. Да бъдеш влюбен често е трагедия, но посолена със мечтателен горчиво-сладък див заряд. Поет да бъдеш е безвремие и кръстопът за срещи на съдби – пресечна точка на сезоните, на слънцето с дъждовните мъгли, на двата полюса целуващи студеното, на ин и ян в дълбоко и високото, на земно и небесното (желание), на лошото и на доброто всеки час, на вътрешното скрито във телесното, на цялото в човешкия захлас. Въображението ражда символи, в които да повярваме в зори. Дали сме луди, влюбени или писатели – най-важно е да сме добри.

“Life shrinks or expands in proportion

to one’s courage”

Anais Nin

Да бъдеш смел е мисия. Съзнание родено за двубои, в което всяка права линия е независимо решение, завой. Понякога шахматна партия. Липса на страх от загуби. Непрестанното житейско свиване, с последващото вечно разширяване на пирамиди от очакваности и редици от реалности, а помежду им винаги едно единствено решение – да бъдеш Себе си!

“Life is a comedy for those who think

and a tragedy for those who feel”

Horace Walpole

Мислите сбъдват реалности,преместват планините, разрушават границите, сливата небето със земята, раждат музиката на душата. Когато мислим очите ни са езерни вълшебни прозорци, в които позволяваме да се оглеждат нощите и дните, докато сърцето и душата водят вечните си тривиални спорове. А после идват чувствата и цялата болезнено осъзната трагичност на едно очакване с посока, с неизмислен край, с непрестанно променящ се цвят и ритъм, но винаги вълнуващо прекрасно в своята необикновеност. Очакване за сбъдване на невъзможното, съзнателно прието. Трагичната обреченост на усещането за вечност се стопява всеки път, след театралното прогонване на мислите, когато кичури разрошена реалност се изгубят сред облаците (ни), далече там – във най-високото.

”Who looks outside dreams;

who looks inside wakes”

Jung

Обичам да измервам разстоянията вътре в себе си. С пергел чертая винаги окръжности и в тях събирам сънищата. Докосвам външното с душата си по периферията, а вътрешното го рисувам с пръсти. Съдба изписвам винаги във центъра. Полуреалностите построени без усилие са ми достатъчни в прегръдка на самотност, но недостатъчни са винаги когато споходи ме копнеж за споделеност.

“No matter how deeply

I go down into myself

my God is dark

and like a webbing made”

Rainer Maria Rilke

Смъртта е част от моя ден, и път е, и молитва, и докрайност, една дълбока рана – скитаща и в плен, загадка как духа ни практикува оцелялост. Навътре в себе си се скривам от света, във който всяка буря е съмнение и всяко слънце радости плете а после по гърба ми скита ги. Безжалостните ремъци се впиват във китките, оставят белези, за да си спомням във минутите отлитащи, че всичко е мираж от късче истина, безцелно залепен в едно безвремие. А моят Бог е с името на мъж. Измислих го в дълбокото си кръстено Спасение.

“Come faeries, take me out

of this dull world”

John Yeats

“Кога е скучно в приказка, кажи ми?” – веднъж мъдрец попитал мъничко момиче. То замълчало, гледало с усмивка, а после плеснало с ръце и стръкче цвете подарило. Подскачайки затичало в полето. Внезапно във простора полетяло, погледнало мъдреца в миг през рамо и някак странно тихо прошептяло : “Когато феите що бродят по Земята на хората забравят да разкажат – как със цветята те да разговарят, да разберат копнежа на реката, на падащи звезди от светлината как в себе си да скрият в тишината, за да е вечно светло във душата, на вятъра как обич да даряват и как от слънцето със огнен отпечатък мечтите си докрай да извървяват”.

“Lovers don’t finally meet somewhere.

They’re in each other all along.”

Rumi

Разстоянията са проекция на реалния сън, във който сме осъдени да дишаме. Мечтите са следствие на непрекъснатите ни двадесет и четири часови бягства от мигновенията по истина в онази другата – сънувана реалност, в която всяка капка нежност е достатъчна, когато Той се влее в Теб, а Ти извикаш името му безмълвно и достатъчно по вятъра. Една скала попила общото мълчание. Една звезда, която пази двама ви в скафандър за безсмъртие. Усещане за обич без очакване.

“Desire is half of life,

indifference is half of death.”

Kahlil Gibran

Желанието ражда символите, които можеш да откриеш навсякъде в усмихнатия тъжно-смешен свят. То е двигател на вярата, че можем да сбъдваме себе си Винаги по най-вълшебния за самите нас начин напук на всякакви условности. В живота желанието е двигателя, който отвежда водата при водопада в края на приказката, а после ги оставя да споделят няколко достатъчни секунди нежност преди да се разбият на милиони сребърни частици обич. Безразличието е права линия, празно пространство, картина на врата и непознат стоящ на прага в готовност да почука, но застинал в маслено безвремие. Съзнанието нарисувано така, че виждаш глуха безответност (там някъде - от другата страна). Очи, в които търсещият блясък е оцветен във призрачно мъгливо.

“All that words should do

is to lend silence form.”

Etty Hillesun

Думите са твоето оръжие. Мълчанието лесно е ранимо. Докоснат ли се – страдат и умират. Те думите превръщат се във минало в мига, във който са изречени. След тях остава ехо или музика, разпръснат прах и купчина история. Едно мълчание, което ражда бъдеще.

“Some men see things

that are and ask why

while others dream of things

that could be and ask why not”

Bernard Shaw

Защо ли копчетата на палтото в цвят са черни, а неговата суета е сива?

Защо вратите някой е затворил, ала една от тях е скрита?

Защо повяхва цветното на двора и леден студ в душата ми нахлува?

Защо не може сън да ме споходи, когато мрак в небесното заскита?

Защо оставам в тъжната реалност, когато искам просто да замина?

*****

Защо не скоча с парашута цветен и като птица във простор да скитам?