Обичам поезията на Емили Дикинсън.
Обичам да я чета, когато вън вали и шепота на дъжда докосва сетивата по вълшебен невидим начин.
Обичам мечтите, които нейните думи създават.
Обичам да споделям прочетеното.
Затова, ето няколко стиха от книгата и “Дори мечтата стига” :
441
Това писмо ми е до Света,
който не ми е писал –
за новините прости на Природата,
за нежната и, величава Мисъл.
Тя своето Послание предава
в ръце, невидими за мене,
но от любов към нея, приятели добри,
съдете ме със снизхождение.
1862г.
449
За Красотата аз умрях –
след мойто Погребение
човек за Истина умрял
положиха до мене
- Защо изгасна? – промълви.
- Признах : - За Красотата.
- - Аз пък за Истината, все едно
- че с теб сме родни Братя.
Говорихме в гробовен мрак
като добри роднини –
но устните ни мъх покри
и имената заличи ни.
1862г.
478
Аз нямах време за Омраза,
че Гробът – знам –
не е далече –
и твърде кратък е Животът
да свърша
със Враждата вечна.
И да Обичам нямах време,
но работа все пак е нужна
ден след ден –
затуй усилия да вложа в Любовта,
реших че е достатъчно
за Мен.
1862г.
491
Докато тя е жива,
докато от Смъртта не е докосната,
докато този Въздух дишаме и двете,
В една и съща Кръв живеем
и Тайнството е същото –
едно-едничко нещо посочете,
което може да ни раздели –
като Живота Любовта е – ала по-дълговечна,
като Смъртта е Любовта, но гроба надживяла,
посестрима на Възкресението, тя праха изгребва –
“Живей” – безкрайно Любовта напява.
1862г.
642
От Себе си на заточение да тръгна –
как бих успяла –
не може да проникне в Крепостта ми
Сърцето Цяло.
Щом Аз самата – Себе си нападам –
как мир да сключа,
освен ако да покори Съзнанието
някак сполуча?
И тъй като Монарх сме си взаимно,
как туй ще стане
освен чрез Абдикация –
на Аз – от Мене?
1862г.
Приятен дъждовно шептящ следобед (от мен)….
