Но въздухът и огънят са част

и те от мен. На тях пък дай летене!

Това са мойта мисъл, мойта страст,

сновящи бързо между теб и мене.

Но пратя ли тез две стихии в път,

като гонци на твоите услуги,

останали самички в мойта гръд

печално натежават двете други

и чак докато върнат се онез

ефирни две, които съм ти пратил,

цял ставам чул от тях – тъй както днес, -

че жив и здрав е скъпият приятел.

Но кратка радостта е : жаден пак,

пак пращам ги към теб и хлътвам в мрак.

45

Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.

Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.

Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.

Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,

Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

Станка Пенчева

за нещо в душата
....

Утрото е по-мъдро от вечерта. Стара поговорка, но правилна винаги. Незнам, може би ако изберем да живеем по максимата, че тайната на щастието не се състои в това да правиш, каквото ти харесва, а да харесваш онова, което се налага да правиш, би било по-лесно да се преодоляват моментните спадове в емоционалния тонус предизвикани от очаквани разочарования. Вероятно надеждата за промяна е виновна, всеки път да се повтаря едно и също. Но, как се избира да чувстваш неутрално. Без емоция. Май всичко опира до това да възпиташ у себе си чувството на морално удовлетворение от самия себе си. И да изпитваш това чувство Винаги, когато правиш нещо по правилния начин и за постигане на правилната цел по твоите морални критерии. Тогава вероятно никой и нищо не би могъл да провокира разочарование и усещане за недооцененост, неразбраност. Важно е единствено, че си разбран от самия себе си. Независимо от казаните от другите думи, от извършените действия, от оценката на другите за теб, за написаното от теб, за твоите действия в дадената ситуация. Някаква възможна ненатрапчива форма на егоизъм, в която съхраняваш себе си.

В утрото терзанието от предходния ден се е превърнало вече в минало. В поредна брънка от веригата натрупан житейски опит, в излята сълза, в изпята песен, в прелистена страница, в издишана глътка въздух, в отпечатък върху отлетелите в безкрая мисли, във всичко което няма да се случи днес…. И по-добре….  

какво е право

и какво е правилно

къде изгубваме мига

на справедливост

тревожност продуцирана

от медии

и пак отпита глътка

НЕщастливост

омръзна ми да тичам

след химери

да се доказвам

на отминали реалности

във утрето

попили в светлосенките

Изстинали

без визия за бъдното

Живота бил

за романтично смелите

за НЕстрахуващи се

от внезапните превратности

едни изгаряли

а други се възраждали

въпрос на избор

или на случайности

очи затварям

пак преглъщам празното

единствено с доброто

се споглеждаме

намигвам на приятели

през рамото

за кой ли път

избирам продължение

а Истината

скитница сред вятъра

се сгушва неразбрана

във окото ми

дори да няма късче

вероятност

Тя винаги се ражда

под небето ни

Автор : mystiquewoman

Днес май имам нещо като имен ден!

По този повод реших да си “подаря” една песничка!:)

Усмихната празнична седмица на всички!

И честито на именниците! Да са здрави и щастливи!

Обичам поезията на Емили Дикинсън.

Обичам да я чета, когато вън вали и шепота на дъжда докосва сетивата по вълшебен невидим начин.
Обичам мечтите, които нейните думи създават.

Обичам да споделям прочетеното.

Затова, ето няколко стиха от книгата и “Дори мечтата стига” :

441

Това писмо ми е до Света,

който не ми е писал –

за новините прости на Природата,

за нежната и, величава Мисъл.

Тя своето Послание предава

в ръце, невидими за мене,

но от любов към нея, приятели добри,

съдете ме със снизхождение.

1862г.

449

За Красотата аз умрях –

след мойто Погребение

човек за Истина умрял

положиха до мене

-         Защо изгасна? – промълви.

-         Признах : - За Красотата.

-         - Аз пък за Истината, все едно

-         че с теб сме родни Братя.

Говорихме в гробовен мрак

като добри роднини –

но устните ни мъх покри

и имената заличи ни.

1862г.

 478

 
Аз нямах време за Омраза,

че Гробът – знам –

не е далече –

и твърде кратък е Животът

да свърша

със Враждата вечна.

И да Обичам нямах време,

но работа все пак е нужна

ден след ден –

затуй усилия да вложа в Любовта,

реших че е достатъчно

за Мен.

1862г.

491

Докато тя е жива,

докато от Смъртта не е докосната,

докато този Въздух дишаме и двете,

В една и съща Кръв живеем

и Тайнството е същото –

едно-едничко нещо посочете,

което може да ни раздели –

като Живота Любовта е – ала по-дълговечна,

като Смъртта е Любовта, но гроба надживяла,

посестрима на Възкресението, тя праха изгребва –

“Живей” – безкрайно Любовта напява.

1862г.

 642

 
От Себе си на заточение да тръгна –

как бих успяла –

не може да проникне в Крепостта ми

Сърцето Цяло.

Щом Аз самата – Себе си нападам –

как мир да сключа,

освен ако да покори Съзнанието

някак сполуча?

И тъй като Монарх сме си взаимно,

как туй ще стане

освен чрез Абдикация –

на Аз – от Мене?

1862г.

Приятен дъждовно шептящ следобед (от мен)….