Има мигове в живота, когато се питаш дали си струва, дали трябва да продължаваш да вървиш, дали си ценен, дали ще се случи непрестанно търсеното вълшебство.... Има мигове, когато се питаш дали ще можеш да поемеш следващата глътка небе в себе си..... Дали ще можеш да понесеш погледа на любимия със скрития укор колко неправилна си, независимо от всичко което правиш по правилния начин според теб.... В такива мигове най-лесно си задаваш въпроса правилен ли е изобщо живота или е просто като вечно видима вълна, която се разлива по краищата на душата ти, отмива натрупания прах, разпилява пясъчните ти мисли на всички посоки и независимо от вътрешното ти противодействие те тласка във всеки нов изгрев с една крачка по-напред в приключението наречено живеене независимо от вътрешния ти страх и неувереност.... А пред тебе пътя все един и същ, с познатите до болка извивки на сивия асфалт и фаровете осветяват щъркеловите гнезда в тъмното, сезоните се сменят, нощите и дните се въртят в неспирен кръговрат, а ти .... препускаш след себе си от миналото през настоящето към бъдещето пропито от неизвестност, а дърветата са все така смълчани, красиви в своята неспособност да ти проговорят, но като че ли това е също начин да се предпазиш от тъгата какво би било ако.... В мълчанието всички въпроси намират своите отговори по интуиция. В мълчанието сърцето намира покоя насаме със себе си. Реалността най-често е илюзията, която сами създаваме проектирайки представата за себе си сред другите. Сакралното е моето убежище – онова място, в което винаги мигат зелени светофари и няма знаци „Спирането забранено”, където политам в странен танцуващ пирует потънала в прегръдките на Sacrafisial Love, онова място, в което не изпитвам повече потребност да търся.... Има мигове в живота, в които пиша и изпращам писма по вятъра, а някъде зад петото измерение моя зов дочува океана и ми прошепва в сънищата.... И сякаш цялата тежест се стопява за миг.... Дори и само от прочетените думи, дори и само от нечие съществуване в далечното, дори и само от аромата на споделеност сред звездното, дори и само от усещането за намереност и разбраност (без очакване)....

 в тебе, Ветре,

 в бездумния свят под звезди

 аз друго не искам за мене

 сбъдна мойте вълшебни мечти

 дори и на жертвена клада

 любовта ми към теб

 да гори

 тя – душата ми няма да страда

 а далече в безкрай ще лети

....

           Послепис :

      А знаеш ли какво искам точно в този миг (20.45) – да потанцуваме преплели пръсти, там някъде по пътя върху посивелия от жегата асфалт, под сърповидната луна до слънчогледите и в моя поглед да потъне твоята душа, а в твоето сърце (поне за миг) за друга място никакво да няма....

Да повярвам — щом ме погледнатДоверието е нещо, което ни свързва, а впоследствие ни държи заедно във времето без да се налага да се прави компромис с гордостта. Доверието се печели трудно, но може да бъде загубено за секунди. По-интересен е въпроса какво следва ако го загубим, обаче? Достатъчно ли е да бъдеш привързан към другия, за да останеш с него, въпреки че не му вярваш вече? Обич ли е или просто навик, в който се чувстваме уютно. Всичко би било добре и напълно приемливо ако имахме на разположение множество животи – да изживеем един без доверие, следващ с доверие, по-следващ.... Живеем ли, обаче, истински или лъжем сами себе си? Човекът до теб е отишъл с друга, но въпреки това твърди, че те обича или пък не твърди, че те обича, но изтъква кауза – децата и тяхното щастие. Можеш ли обаче да направиш децата си щастливи, като самия ти си нещастен в една връзка без доверие? През по-голямата част от времето си зает да бъдеш в очакване отново да бъдеш излъган. Обикновенно рано или късно очакванията се оправдават. Другия вариант е да не се оправдаят, но живота минава покрай теб докато чакаш поредната лъжа на партньора си и когато се обърнеш – годините са отминали, младостта си е отишла, осъзнаваш, че си забравил най-важното – да обичаш, докато си чакал да хванеш другия в лъжа. Докато си чакал да се самонараниш, защото недоверието носи единствено и само самонараняване. Изправени пред дилемата – да останеш в една връзка при счупено доверие или да не останеш – коя ли е по-добрата алтернатива? Хората измамно си мислят, че доверието се печели повторно, дори да бъде загубено. От личен опит знам, че в реалността няма такава алтернатива. И тогава избора е само твой – или до край да си носиш кръста и да останеш в едни отношения, в които няма да ти вярват или ти няма да вярваш на другия, като се примиряваш с това състояние или избираш да останеш сам и да потърсиш нов източник на доверие. Защо ли си мисля, че връзката между двама души става нездрава и невъзможна, когато доверието изчезне – един повод, една случка е достатъчно. Всичко свършва и дори да останеш в такава връзка заради определена кауза е просто вегетиране, а не живеене. А живота все пак е един. Поне на пръв поглед. Малцина са силните, които избират да кажат Край и да потърсят друг, в когото да повярват, с когото да изградят вълшебството наречено Любов при Доверие и безприкословна всеотдаденост един към друг безоблачна като щастливо небе, безвъзможна за поява на трети като свят единствено за двама, безкрайна като спиралата на живота, докато и последния от двамата поеме сетната си глътка въздух. Трудно е, защото от едната страна те притиска страха от горчивия опит, който вече имаш, от другата е копнежа и вечния стремеж към любов, от трета е обичта към миналото и всички хубави преживяни мигове и от четвърта - предизвикателството да прегърнеш новото, различното, но по своему твое. Няма универсална рецепта за случването на Любовта в живота ни. Може би не трябва да забравяме, че всичко е много крехко и да пазим реалността от щети, от незаличими рани, от ями погубващи доверието. От друга страна може би трябва да сме смели, винаги да избираме пътя търсещ доверието, дори да се наложи да бъдем сами на него – временно или до края на живота си, защото изчезне ли доверието, като че ли Любовта остава без своята душа..... А как се живее в огромния студен свят без топлината на душите ни.....

*****

неоново свети небето

китарата ритъм държи

и шепне бездумно сърцето

сред сноп от искрящи звезди

след птица прелита във мрака

желание скрито в око

забързан часовникът трака

приглася му шум от весло

мечтан силует в миг съзираш

танцува на пръсти сама

и пътя към нея намираш

изкачваш висока скала

поглежда те бегло през рамо

разперва за полет криле

след нея воала и само

остава във твойте ръце

безумно морето шумеше

и дъжд хоризонта изля

душата ти в нейната беше

и двама се сляхте в нощта

изтекоха  много години

ала някъде там – до брега

сред вълните безкрайни и сини

Ти прегръщаш и днес Любовта

By mystiquewoman

       Слушаме приказки, защото обичаме вълшебства. Разказваме приказки, защото обичаме щастливия край. Участваме в приказки, защото самия ни живот е една магическа приказка. Някак неусетно се научаваме да съществуваме в безвремие. Търсим непрестанно безкрайността. Онова състояние, което ни кара да усещаме най-пълноценно себе си. Забравяме лошото. Прегръщаме доброто. Обичаме, но никога достатъчно. По тази причина, вероятно, напредваме  бавно в приказката. Пием вода всеки път от различен кладенец. Понякога живителната течност ни прогаря. Друг път ни спасява. А случва се и така – да не можем да усетим вкуса и. Често стоим на брега на реката. А покрай нас преминава червената вода, синята вода, зелената вода, а когато дойде ред на златната – или няма кого да топнем в нея или не успяваме достатъчно бързо да се съблечем и да се потопим ние. Не обичаме да бъдем Пепеляшка в първата част от приказката, защото такава реалност съсипва. Искаме да бъдем Пепеляшка от финала на приказката, но дали всяка от нас успява да срещне и да спечели с красота и ум принца от мечтите си?! Вероятно, ако сме романтици и вярваме поне мъничко във вълшебствата – отговора е Да. Във приказките всичко е възможно – можеш да летиш, можеш да бягаш най-бързо, можеш да сбъдваш желания, да откриваш съкровища, можеш да бъдеш най-красива, доброто винаги побеждава злото, а докато слушаме приказка реалността е заключена в килера. О! Тя не спи – хапва си сладко от стъклените буркани с мечти и обмисля поредното разочарование или изпитание, които да ни поднесе с оправданието,  че ни прави по-силни така. Често избираме да бъдем спящите красавици, а събуждайки се осъзнаваме, че живота е минал покрай нас, принца е опитвал дни наред да ни събуди, накрая се е уморил, яхнал е коня и е поел самотен към залеза.... А ние... Ние гледаме примирено и с тиха тъга отражението си в стъкленото огледало, заобиколени от седемте джуджета  (може и по-малко да са на брой) и се питаме кога ли ще ни дадат ябълката.... Малко са хората, които имат сърце и воля да изработят Пинокио, а после да му вдъхнат живот. Дървените глави обичайно си остават дървени, независимо от метаморфозите през които преминават.  Обичаме приказките за Любовта – онази безкрайната, чистата, нежната, без условия и ограничения, която се носи по вятъра и диша в земята, която се случва независимо от сезоните, в която телата при досег изгарят, а очите започват да блестят по-силно и по-ясно. Любовта, в която всички спомени оцеляват. Във приказките Любовта се случва и остава запечатана в неподвижен кадър на края. И се случва всеки път. В живота Любовта се случва, но се стопява в пространството, когато другия до теб изчезне физически. Превръща се в отвъдвремева неочакваща сакралност и също като в приказките се запечатва в неподвижен кадър на мига, в който си докоснал дъха на другия, преди да се сбогувате. Любовта всъщност е приказката, в която няма край, а само временен антракт за смяна на костюмите и избор на сцената там някъде между Вселените – сцената на която се случваме Винаги в приказката наметнати с плаща изтъкан от безвремие.   

          Когато изгубиш представата за реалност светът ти се счупва на две. Ставаш полу-съществуващ.... И някак странно изгубваш себе си, докато всъщност вярваш, че се търсиш. Познаваш се, но и не съвсем. Все по-трудно става да се огледаш в очите на другия до теб. Да се вслушаш в успокояващото му равномерно дишане, когато те прегръща мрак. И си задаваш въпроси – на къде, и кога, как и защо, какво и колко, но някак си отказваш съзнателно да намериш отговорите. Или пък ги намираш, но не искаш и не искаш да ги приемеш за нещо свое. Сякаш глухо ехо ги отнася по вятъра. Те са другото – онова, което те измъчва, от което искаш да избягаш. Отговорите те карат да плачеш. Припомнят ти моментите на непълноценност, на неудовлетвореност, на неизживени мечти. И продължаваш да се изгубваш, докато забравиш как се обича наистина. Търсиш себе си в електронни читални, сайтове, сървъри, в измислени образи, които правят измамно цветен малкия ти нереален остров. А живота минава покрай теб, часовникът трака замислено, но ти ... ти не забелязваш, защото играеш в друга пиеса, в която вярваш че сам пишеш красив сценарий, а всъщност .... си мъртъв. Дишаш, но прегърнал надежди-химери. Въздигаш  Его-то си, но кому е всъщност нужно.... Дали наистина това ти е потребно, за да бъдеш себе си?!...  Дишаш без да виждаш мигащите в зелено светофари. Защо? Защото си зает да наблюдаваш случващото се в поредната социална мрежа през мобилния си телефон последна мода или пък да напишеш стих за очи, които даже не си виждал.... А някой до теб те обича и копнее за мъничко нежност.... В мълчание. Точно сега. В тази минута. Защото животът се случва. Животът се случва докато непрекъснато кроим другите планове. И няма време да търсиш себе си в черното на монитора до безкрайност. Да – бягай, когато си притиснат до стената и имаш нужда да се прочетеш отстрани, когато имаш нужда да се погледнеш за миг през очите на непознати. Изгубвай се дори от себе си, за да се преоткриваш пак и пак. Да възкръсваш по-силен и по-мъдър. Търси и откривай любовта и във виртуалното, и във реалното, но Винаги пази в себе си знанието за разликата между двете и избирай Човека като единно цяло – тяло, дух и душа.  Избирай оцеляване, дори и с риска да накажеш себе си.  Избирай докосване на кожа, усещане на дъх и сливане в реалност на полуреалности. Избирай да се откриваш, търсейки се, а изгубването да е просто мост. Моста между теб и всичките онези - Другите, с които сте наказани единствено .... Да се обичате.