Ако можех да върна времето назад…
Ако можех да върна времето назад щях да мълча… Да бъда капка попила в напуканата от жегата земя… Проговорих и завъртях ветропоказателя на 360 градуса… Беше ли нужно… Вероятно да, за нечия душа във Вселената…
Ако можех да върна времето назад щях да полетя… Да бъда птица разперила криле над непознати полета… Очертах своята траектория и продължавам да вярвам, че тя е със знак Безкрайност… Беше ли свободно… Вероятно да, за нечий път в Безвремие…
Ако можех да върна времето назад щях да успея да отворя вратата… Да бъда жената, която не оставя Някой да се изгуби в мрака… Някой отдавна запали фенер и го остави да ми свети висящ на дърво в една градина… Забравих да поглеждам често към него… Вероятно, за да дойде ден, в който да си спомня, че този който се изгуби, рано или късно се намира…
Ако можех да върна времето назад щях да се приземя… Да бъда самолет кацнал на пистата без аварийни отклонения… Завърших полета от точка А до точка Б, на вечно повтарящото се пътуване към Себе си… Беше ли достатъчно… Вероятно да, за моя път и вечно търсене на Истината…
Ако можех да върна времето назад щях да говоря… Да бъда енергията кръжаща свободно над облаци и синева… Замълчах и се родих… Не беше нужно, просто случване… Вероятно, за да се науча на обичане, на оцеляване, или пък … на страдание…
Ако можех…
Но не мога…
А и ** ****М!
Знаеш ли?...
Заради Себе Си! :))
22.07.2013г.
By mystiquewoman
If only I could turn back time...
“Първо направете това, което е нужно,
после това което е възможно.
И изведнъж ще се окаже, че правите
Невъзможното.”
снимка и цитат от FB
Мечтите на Руми ~
Руми обичаше да се разхожда край брега. Сутрин още преди първите лъчи на зората да са пробили далечния сиво-син хоризонт. Запращаше очите си навътре - в дълбокото и ги скиташе в тъмните морски неизвестности. На брега мечтаеше. Понякога тъжеше, докато отронваше стъпки в соления пясък. Радваше се, докато наблюдаваше полета на ятата чайки. Една мечта имаше Руми. Копнееше да я намери вълшебният любим. Той щеше да е висок и рус, с едно зелено и едно кафяво око и духовит, щеше да има лодка, с която да отнася дамата на своето сърце до далечни брегове, щеше да свири на виолончело, щеше да знае най-малко 150 анекдота и без карта щеше да може да се ориентира по пътя за Норд Кап, а хобито му…. той щеше да може да строи пясъчни замъци, до които двамата да седят прегърнати и да гледат звездите. В мълчание. От години Руми пишеше писма на своя измислен любим. Съчиняваше ги старателно, а после с красивия си ситен почерк ги изписваше на бели или карирани листи, навиваше ги, връзваше ги с канапен твърд конец, а после старателно ги напъхваше в стъклени бутилки от вино. Запечатваше отвора с тапа и разтопен парафин. В последният петък на всеки месец отиваше на малък плаж пълен със спомени. Пускаше бутилката по вълните и си тръгваше усмихната. Без очакване. От първите мигове, в които започна това пътуване изминаха седем години.
Беше тиха септемврийска вечер. Вървеше Руми смълчана по мокрия пясък на малкия безлюден плаж. Почти стигна кея в края под скалите. Дори не обърна внимание на малката яхта закотвена в близост до премигващия фар. Вниманието и привлече музика. Сякаш идваше от пяната на разстилащите се сребристи вълни. Руми се напрегна и очите И различиха в тъмнината силуета на човешка фигура седнала на стол. Ей така, просто на пясъка. Приближи се и видя мъж. Просто си седеше прегърнал виолончелото. Под изваяните пръсти и лъка се сипеше водопад от звуци, които завързаха душата на Руми на дъга. Застина и се загледа в човека. Наоколо нямаше жива душа. Останаха така. А той свиреше и свиреше. Сякаш не я забелязваше. Времето спря. Поседна Руми на брега. Дори не осъзна кога музиката прегърна тишината, а непознатият мъж седна до нея на топлия пясък. Звездите блестяха, Луната бе очертала вълшебната си пътека и примамливо подканваше – “Ела и премини по мен и се превърни в Сбъднатост”. Прегърна я неочаквано, а тя се загледа в очите му. Едно кафяво и едно зелено. Но как е възможно? – зададе въпроса по-скоро на себе си. – И виолончелото…. И русата разрошена коса… Прочете мислите му – “Лещи. Цветни контактни лещи. Почувствах потребност да направя нещо различно, само за себе си. Сънувал съм как свиря на виолончелото си тук, на този малък плаж. Капитан съм на малката яхта закотвена на вълнолома. Ходил съм на толкова много места. Мога да стигна със завързани очи до Норд Кап и остров Тасмания. Имам книга в която съм записал весели истории от цял свят. И знам, че искаш да я прочетеш.” Руми се усмихна. Дали бе намерил някоя от бутилките И?! Всъщност имаше ли всичко това значение, щом бяха тук на брега, под звездите, а някой мълчаливо искаше да И подари своя свят. “Мислех, че компасът ми е повреден.” Той се усмихна. “Аз пък мисля, че твърде дълго не си имала дворец, в който да се прибереш. А дори и принцесите рано или късно се уморяват да скитат. Предлагам да ти построим замък?!”. Не мина и час и замъкът от ситен златен пясък бе готов. Огряха го звездите, а вятърът разроши косите на Руми. “Много си висок.” Усмихна И се. “Девизът на олимпийските игри нали го знаеш? Citius, altius, fortius! — по-бързо, по-високо, по-силно! Та и аз така – висок, за да те издигна и теб на по-високо!” Руми подсвирна тихо. И остроумен. “Сега остава да ми обещаеш, че ще обиколим света и наистина ще повярвам в Съдбата?!” “Ела с мен”, отвърна И. Отведе я до малката яхта. Качи се на борда и се вмъкна в каютата. След малко излезе. Носеше в ръце глобус. “Заповядай света”, поднесе и го с реверанс. “Като начало – една нощна лампа, а бъдещето… то следва след като я угасиш….” И така започна приказката – родена от един порив, от една потребност, запечатана с тихо постоянство в бутилки от възможности и накрая потвърдила максимата, че всичко е Възможно дори по път осеян с невъзможности….
10.07.2013г.
By mystiquewoman
***
