Близостта е относително понятие. Някакъв странен кръстопът от преплетените нишки на душите ни. Една врата, която се опитвам да отворя, а ти притискаш с рамо във мълчание във първи епизод. А после някъде в средата на историята съм впила пръсти във желязната брава и се опитвам да устоя на твоя натиск там някъде от другата страна. А дланите ми изпотени се приплъзгват и чувам задъханото ти накъсано дишане. С копнеж. Близо. Идва края и точно преди финалните надписи сред облаците – там изгубени във високо синьото вратата се отваря и попадам във прегръдките ти притихнала И се изгубваш във косите ми изгаряйки. Близо. 

Близостта е усещането за сигурност. Невидимо изтъкана от безвременните правила на Вселената. Като невидим водопад вътре в мен. Като пееща река вътре в теб. Летен дъжд, във който боси и измокрено щастливи, танцуваме усмихнати, докато музиката тече по вените, изопва гръбначните ни стълбове, слива ни един със друг в магическо неприкосновено единение. Гледам в зениците ти, а те отразяват дългия ни път през времето, през световете, през хъбове и маршрутизатори, през реално-виртуални коридори, през тленното превърнато във пясък, през пустините и океаните, през собственото ни усещане за полет като че сред нищото във цялото….. 

Близостта е този, който пази Любовта.  Невидим страж на собствената сензитивност. И две ръце преплетени във сложна фигуралност, но въпреки това разбрали смисъла за свързаност. Линията на едно сърце пресякла линията на душата нечия, а после нарисували звезди-луни в едно небе. Без противоречия. Дъгата в края на изстиналия сън. Мечтите сбъднати във друго измерение . Всички мисли някак си нахвърляни на куп.  И крачките ни слети във соленото.  Една земя достатъчна за двама, но крайно недостатъчна за случване. Разхвърляните дати в календара, в които съм се взряла до изпепеляване.

Близостта е вълшебното усещане за обич(та) към теб отвъд реалното, до границите на безкрайното във мен отвъд безкрайното на границите за летене скрити в тебе….

близо е лицето ти когато

измислено на сън

те призова

и бавно във изчезващо пространство

се слея

с твоя поглед – тишина

една звезда мечтите ми облива

с вълшебна сиво-бяла светлина

а твоя път към бъдното

пулсира

докато в шепите си пазиш

Любовта

          Изпитвал ли си състояние на безтегловност, в което единствено важно е нестихващото желание за сливане. Вътрешен импулс. Докосване на звезди (в съзнанието ти). Шепот на тела дочут между дъждовните капки. Стичат се по стъклото и създават ритъм. Ритъм на безкрая вътре в теб. Усещаш друго измерение. Пробива те нежно. Като стрела от най-желаната стомана. Влиза под кожата. Бавно. На хапки. Попива в артериите. Без звук. С всеки следващ тласък те издига все по-високо и по на светло. Разпилени коси над очите ти. Пръсти, които моделират всяка извивка на тялото ти. Устни, докосващи с копнеж точно онази част – най-чувствителната, най-крехката, най-желаната. Въздух като магнит. Зеници разширени до напукване. И стонове разчупващи мрака на малки звездни кристали. Потъваш в непонятния им блясък. Без замисляне. Потъваш пак и пак. До счупване. И ново пресъздаване. А устните до болка те изгарят от целуване.  Извит гръбнак до премаляване. Но пак усещане за хубаво. А после спомен-звук. Единствено се чува дишане.  Назъбена спирала, по която вместо за спускане се готвиш пак за новото политане.  А кожата ти побира лунните отражения. Осветява ги. Придава им причудлива форма. Рисуваш ги отново с тиха ненатрапчива нежност. Шепнеш им мислено. И ги обичаш. В кратки мигове. А после …. Заспиваш в тъмното прегърнал голото и рамо със отричане. В очакване на утрото. И пак се питаш – страст ли е…. или възможното единствено за теб обичане?!....

Скитам. И не търся вече връщане. Някак примирено свикнах да се будя и да се взирам в утрото. Оставям те във сънищата. И всеки път в осем си слагам очилата за виждане на реалности.

Скитам. И не търся вече обяснения. Някак ритмично възприех идеята да си част от мен без условности. Завличам те след мен във мислите си. Някъде около 12 по обед те преглъщам в летните непоносими жеги с очи впити в небето.

Скитам. И не търся вече възможности. Гледам житата и усещам как бягам през тях след мечтите си. Докосвам залеза в приглушените светлосенки оставящи отпечатъци в съзнанието ми. И в 18 по вечерно избирам да обичам Теб докато в шепите си скривам тишината на отлитащия ден.

Скитам. И не търся вече гравитацията. По-лесно ми е да летя със птиците, когато зад безименните облаци звезди надникват в моята мечтателност. И разпилявам пак косите си по вятъра, а в тях съм вплела тайнството на думите. А после във затворения кръг на полунощ Те виждам как изгряваш Някога от пепелищата, за да намериш Някъде отново Мен.

Скитам....

и съм пясък изтичащ
през пръстите ти
в сънни безбрежни
случайности
и си вятър разрошил
косите ми
нарисувал за мене
безкрайности

Вървиш. И ветровете стенат във сърцето ти. Очите ти – копнеж и спомен. Сълза проблясва в тъмното оазисно. Отпускаш тялото си и …. се сливаш със душата ми.

Вървя. Звезди чертаят пътя ми сред дюните. Луните се превръщат във слънца, безцелно скитат и се сливат хоризонтите. Мълча те в самота. И пак заспивам прегърнала те във просторите.

Вървиш. Звездите заличават пътищата ти от минало. Луните се оглеждат във слънца, и устремено пак разделят траектории. Крещиш ме – там, сред многото лица. И пак пробуден с първите лъчи ме срещаш с мислите си.

Вървим. Невидимо се сливат пак и пак водите ни. Студено е в пустинята от дълги невъзможни разстояния, от скрити неизчезващи копнежи закътани в крила на птиците, от вярата разпръсната в небето ни и пак събрана в шепите, от огледалото в което се досрещаме, от миговете във които се докосваме, събличаме, обричаме, изричаме, обичаме…. Почуквам тихичко със пръсти по надеждата очаквайки…. А зная там – в студената пустиня, в жаравата на всички истини ще дойде миг единствено за Теб и Мен отново да намерим Себе си….