Нов ден...

Роди се внезапно. Първо като звук отекнал дълбоко в подсъзнанието ми. Сънувах го. Изливаше се като река и попиваше в мен. Сля се с кръвта ми и я разреди до степен светлоотражателна. Жизнените ми сили се прегрупираха. Издадоха вик – спонтанно мъчителен. А после изплуваха от дълго затворената си черупка. Освободиха се странно обагрените ми мисли. Затанцуваха като малки слънчеви зайчета по белия таван. Гледах ги и протягах към тях палеца на дясната си ръка. Ала те оставаха неуловими. Малки отпечатъци от минало и настояще. Усмихнах им се. Мрака скри усмивката ми в джоба си и дръпна щората. Небето просветляваше. И странен звук от дописани многоточия погали ушите ми. Бях стъклена. И каменна. И кристална. Чуплива. По всички посоки и ръбове. Дежурният сценарий в утрото. А мислите избягаха на хиляди километри. В непознато далече. Разпиляха се по зелената трева. И зачакаха.  Останаха ми очите. Да се взират все по-навътре в себе си. Без да търсят отговори. Без да  подреждат пъзел от въпроси. Останаха да се взират в отдавна написаните знаци от Вселената. А новият ден се раждаше. Изпълни атмосферата с аромат на послепис. Добави нов щрих и формата изведнъж се промени. Помнех вчерашната, при изгрева. Днес бе различна, неповторима, гладка и ефирна, като воален повей, като въведение за нежност, като причина за достатъчност. А някъде далече слънцето изгряваше. И нечий сън привършваше задъхано.  Отпих от прощалните сълзи на звездите. Угаснаха. След тях остана само синьото. Отрази се в ирисите на очите ми и попи в дърветата и цветята. Вятърът ме прикани – сънена, боса и разрошена. Надигнах  се, а той ме заключи в прегръдка. Завъртя ме във танц, но без музика. Целуна ме със слънчев лъч по бузата. Намигна ми с окото на изтляваща Луна. Прошепна ми „Обичам те”, Магьоснице. А после ме остави на земята, при дърветата – с компас и карта за достигане до залеза. Вода подирих и намерих извора. Отпих на глътки трепетно забързани. От капките изкомпозирах истина. А после я заключих в дланите си. Готова бях. И с плАтнената риза, тъкана преди куп лета смълчано от предците ми поех по път бродиран от надеждата...бе точно в осем и тринайсет... А някъде във седем и петнайсет  умът намери място в чувствата... Издърпа ги от кладенче с желания и ги пося в поле за сбъдване...

You just have a little faith….

***

Ако утре приключи света...

(по Распутин)

(за Другите до мен)

Ще се превърна във звезда

И нечий път в безкрая ще огрявам

Ще се превърна във трева

И стъпки някакви с копнеж ще сгрявам

Ще се превърна във вода

Тъгите на Земята ще изпия

Ще се превърна в тишина

За всеки ден – парченце от магия...

(за Теб)

Ще бъда къс от синева

Криле която разпилява...

А също и една врата

Зад нея Вярата ще оцелява...

Накрая ще съм и Любов

Невидим залък за безкрая...

А ти ще бъдеш Super Nov(a)

Героят който ме спасява...

By mystiquewoman
22.08.2013г. 

Застанах в центъра (ти).... Разперих ръце... Очертах Ги в тъмното с пергел от звезди... Структурирах ги като някакви мои посестрими във външната обвивка на усещането за битието м(н)и... Защитни механизми за съхраняване на мечти и нажежени до експлодиране душевни атоми... Рязах ги с ножицата си за случвания.... Дишах ги с дробовете за изкачване на стръмности... Преминавах ги с краката за намиране на собствени начупени траектории в празното... Рисувах ги с боите за жигосване на животинската порода вътре в мен... Пребих ги с камъните за каскадно-водните случайности.... Летях ги с крилата за достигане на пределности-вълшебности...Ограничих копнежа до кладенец за изгубени ветровитости подредени скокообразно в гранично-космическият им устрем за търсене на минало... Огледах се... Беше 3 след полунощното препускане по страниците на написания ми до тук живот... И нищо повече... А кожата ми набраздена от вчерашните капки дъжд напомни, че във тебе бях, но също и без тебе... В някъдето... А после вън заграчи кукумявката... Предвестница за смърт или пазителка... Не различих посланието... Само я избутах на мислите ми в най-дълбоко скритото... И пак почувствах оня див копнеж за сбъдване... Като минутен зов и миг възкръсване... По пръстите си разпилях илюзии... Показах ги за  кратко в такт на сенките.... А след това си ги прибрах във вените... В невроните опънати до скъсване.... В сърцето си – възстановило ритъма... В петите си – изтрити от (не)плануване... Надебелих чертата хоризонт в посока западно...  Моливът ми се счупи... Хвърлих го... На ум започнах да броя слънцата си.... И ги редях във лявото отверстие... с табелката за мястото на чувствата... А вятър тихо шепнеше тъгата си... Но оглушала бях... От викалата му във  делниците и във паузите за промушване в мълчание...Търкулнах го в полетата облечени във  слънчогледово... до границите със жита и люляци...Помахах му за сбогом на разсъмване.... До срещата ни в друго измерение...  А после... После се изгубих...там... във себе си...