изображение от някъде си :)

“The poem is a dance done for some

being in the other world”

Robert Bly

 

Стихът е път. Невидимата нишка на душата, която следва буквите невинно отредени от Съдбата. Магичен танц на влюбени вселени. Дослучените срещи на звезди единно цяло дори да осветяват паралелни, но различни измерения. Една частица нежност в хаоса от куп определения.

 

“Celui qui n’est pas

capable d’admiration

est un miserable”

Michel Tournier

 

Лесно е да бъдеш възхитен, не се изисква никакво усилие. Загледан в опростените контури на различни силуети – на цветето самотно в мрака, на оня дъб край пътя вечно чакащ, на голото и тяло до реката, на пътен знак погазващ правилата, на всичко във което ти се иска да повярваш, усещаш се изпълнен с радост, и някак си по-силно слят се чувстваш със Земята. А клетници овързани с въжета на псевдосъвест  отразена във циничност сами се впрягат в чужди колелета. Просторите превземат, но в небето всяка глътка въздух е разпалена жарава на идентичност в собствен отпечатък. И няма Никога забрава. Когато дойде време за разплата във чашата изпразнена до дъно май само името му сгърчено се мята.

 

“The lunatic, the lover and the poet

are of imagination all compact”

William Shakespeare

 

Да бъдеш луд е чиста привилегия в забързания и глобален свят. Да бъдеш влюбен често е трагедия, но посолена със мечтателен горчиво-сладък див заряд. Поет да бъдеш е безвремие и кръстопът за срещи на съдби – пресечна точка на сезоните, на слънцето с дъждовните мъгли, на двата полюса целуващи студеното, на ин и ян в дълбоко и високото, на земно и небесното (желание), на лошото и на доброто всеки час, на вътрешното скрито във телесното, на цялото в човешкия захлас. Въображението ражда символи, в които да повярваме в зори. Дали сме луди, влюбени или писатели – най-важно е да сме добри.  

 

“Life shrinks or expands in proportion

to one’s courage”

Anais Nin

 

Да бъдеш смел е мисия. Съзнание родено за двубои, в което всяка права линия е независимо решение, завой. Понякога шахматна партия. Липса на страх от загуби. Непрестанното житейско свиване, с последващото вечно разширяване на пирамиди от очакваности и редици от реалности, а помежду им винаги едно единствено решение – да бъдеш Себе си!

 

“Life is a comedy for those who think

and a tragedy for those who feel”

Horace Walpole

 

Мислите сбъдват реалности,преместват планините, разрушават границите, сливата небето със земята, раждат музиката на душата. Когато мислим очите ни са езерни вълшебни прозорци, в които позволяваме да се оглеждат нощите и дните, докато сърцето и душата водят вечните си тривиални спорове. А после идват чувствата и цялата болезнено осъзната трагичност на едно очакване с посока, с неизмислен край, с непрестанно променящ се цвят и ритъм, но винаги вълнуващо прекрасно в своята необикновеност. Очакване за сбъдване на невъзможното, съзнателно прието. Трагичната обреченост на усещането за вечност се стопява всеки път, след театралното прогонване на мислите,  когато кичури разрошена реалност се изгубят сред облаците (ни), далече там – във най-високото.

 

”Who looks outside dreams;

who looks inside wakes”

Jung

 

Обичам да измервам разстоянията вътре в себе си. С пергел чертая винаги окръжности и в тях събирам сънищата. Докосвам външното с душата си по периферията, а вътрешното го рисувам с пръсти. Съдба изписвам винаги във центъра. Полуреалностите построени без усилие са ми достатъчни в прегръдка на самотност, но недостатъчни са винаги когато споходи ме копнеж за споделеност.

 

“No matter how deeply

I go down into myself

my God is dark

and like a webbing made”

Rainer Maria Rilke

 

Смъртта е част от моя ден, и път е, и молитва, и докрайност, една дълбока рана – скитаща и в плен, загадка как духа ни практикува оцелялост. Навътре в себе си се скривам от света, във който всяка буря е съмнение и всяко слънце радости плете а после по гърба ми скита ги. Безжалостните ремъци се впиват във китките, оставят белези, за да си спомням във минутите отлитащи, че всичко е мираж от късче истина, безцелно залепен в едно безвремие. А моят Бог е с името на мъж. Измислих го в дълбокото си кръстено Спасение.

 

“Come faeries, take me out

of this dull world”

John Yeats

 

“Кога е скучно в приказка, кажи ми?” – веднъж мъдрец попитал мъничко момиче. То замълчало, гледало с усмивка, а после плеснало с ръце и стръкче цвете подарило. Подскачайки затичало в полето. Внезапно във простора полетяло, погледнало мъдреца в миг през рамо и някак странно тихо прошептяло : “Когато феите що бродят по Земята на хората забравят да разкажат – как със цветята те да разговарят, да разберат копнежа на реката, на падащи звезди от светлината как в себе си да скрият в тишината, за да е вечно светло във душата, на вятъра как обич да даряват и как от слънцето със огнен отпечатък мечтите си докрай да извървяват”.

 

“Lovers don’t finally meet somewhere.

They’re in each other all along.”

Rumi

 

Разстоянията са проекция на реалния сън, във който сме осъдени да дишаме. Мечтите са следствие на непрекъснатите ни двадесет и четири часови бягства от мигновенията по истина в онази другата – сънувана реалност, в която всяка капка нежност е достатъчна, когато Той се влее в Теб, а Ти извикаш името му безмълвно и достатъчно по вятъра. Една скала попила общото мълчание. Една звезда, която пази двама ви в скафандър за безсмъртие. Усещане за обич без очакване.

 

“Desire is half of life,

indifference is half of death.”

Kahlil Gibran

 

Желанието ражда символите, които можеш да откриеш навсякъде в усмихнатия тъжно-смешен свят. То е двигател на вярата, че можем да сбъдваме себе си Винаги по най-вълшебния за самите нас начин напук на всякакви условности. В живота желанието е двигателя, който отвежда водата при водопада в края на приказката, а после ги оставя да споделят няколко достатъчни секунди нежност преди да се разбият на милиони сребърни частици обич. Безразличието е права линия, празно пространство, картина на врата и непознат стоящ на прага в готовност да почука, но застинал в маслено безвремие. Съзнанието нарисувано така, че виждаш глуха безответност (там някъде - от другата страна). Очи, в които търсещият блясък е оцветен във призрачно мъгливо.

 

“All that words should do

is to lend silence form.”

Etty Hillesun

 

Думите са твоето оръжие. Мълчанието лесно е ранимо. Докоснат ли се – страдат и умират. Те думите превръщат се във минало в мига, във който са изречени. След тях остава ехо или музика, разпръснат прах и купчина история. Едно мълчание, което ражда бъдеще.

 

“Some men see things

that are and ask why

while others dream of things

that could be and ask why not”

Bernard Shaw

 

Защо ли копчетата на палтото в цвят са черни, а неговата суета е сива?

Защо вратите някой е затворил, ала една от тях е скрита?

Защо повяхва цветното на двора и леден студ в душата ми нахлува?

Защо не може сън да ме споходи, когато мрак в небесното заскита?

Защо оставам в тъжната реалност, когато искам просто да замина?

*****

Защо не скоча с парашута цветен и като птица във простор да скитам?

Защо не стана пътник по Земята – на времето и хората съветник?

Защо не пиша книги сред тревата докато вятър със косите ми лудува?

Защо не изтъка платното, с което всеки  мога да завия?

Защо не те извикам до морето, на оня бряг вълшебен и единствен на него е частица от сърцето, а може би и ти си там измислен?

  Бъди себе си!

 

 
изображение от тук

Често пропадаме. Повече през есента. Изгубваме се някъде между думите, докато в лутане се опитваме да хванем края на спасителното въже. Небето от синьо се превръща в сиво. Облаците изчезват. Птиците замлъкват. Странната симбиоза между стъпките и пътя усещана така осезателно през  отлетялото лято сега е студена и мокра. Прибираш се навътре в себе си. Анализираш случените вероятности скрит в дъждовните мъгли. Полето вече е стърнище. Жълтеещи листа бавно падат, а вятъра ги отнася в неизвестни посоки.  Трудно заспиваш, още по-трудно се събуждаш. Зад кристалния прозорец звездите ги няма. Рисуваш ги със нервни пръсти в мислите си. Опитваш да запазиш вярата – зад неспокойните клепачи. А в тъмното дочуваш само собственото си дихание. Една далечна надежда те навестява някъде по средата на сънищата. Поспира за малко. Позволява да се огледаш в очите и, а после внезапно се превръща в пясък…. Пясък изтичащ през пръстите ти. Искаш да летиш, но невидима сила те държи трайно прикрепен към земята. Мечтите са замразени, до тогава докато отново успееш да разпериш ръце – без страх, без студ, без условности…. Реките текат по-бавно, песента на водопадите е заглъхнала, часовникът е счупен и захвърлен в ъгъла. Безвремие, зад плътно затворената врата. От другата страна е всичко минало. Отрязано парче съдба, останало завинаги зад рамото. Необходимост предпоставяща баланса между живеенето и неусетно бавното умиране. А между тях – едно обичане, в което и пропадаме, и се приютяваме, и продължаваме, и пак политаме, когато слънцето косите ни докосне…. във настоящото и в следващото измерение....

 

пропадам в неизвестното когато

с дъждовни пръсти

вятър ме докосне

а стъпките ми

призрачни и боси

се разпиляват в хиляди посоки

един въпрос

по пътища търкулвам

а той в полето

странно се стопява

сама във себе си

без време съществувам

душата ми в мъглите

оцелява

 

 

 
 

Когато някой си отиде настъпва тишина. Дори камбанния звън на градския часовник в среднощната смълчаност не може да наруши тихото безвремие, което настъпва. Стъпките ги няма. Земята се слива с небето в полуслучената на сън реалност. Единствено ударите на сърцето отекват в тишината, припомняйки ти че още съществуваш.

Когато изгасне тока настъпва тишина. Дилемата дали са бушоните или шалтера увисва в тъмнината, припомнена за кой ли път от оня стих – пристанище на детството. Разпилява се между сенките на пропуканата увереност събирана капка по капка през отлетелия вече в миналото ден. След непреброени минути погледът привиква с тъмното и дори започваш да се чувстваш уютно в бликащата като безименна вълшебна река тишина. И е така докато смях не разлее палави ноти по тихия бряг на сподавено очакване да се завърне светлината.

Когато вятърът заспи настъпва тишина. Тогава само милиони нервни пръсти се преплитат в споделено единение. Босите нозе стъпват уверено в тревите посипани от роса докато танцуват без музика, единствено попили ритъма на жонглиращи в безкрайното синьо причудливи облаци. А вятърът спи и сънува мечтите си. И в тишината остава само оня миг, във който стоплен от щастливото прозрение, пробужда се и открива силата да продължи до край по пътя на надеждата.

Когато вярата си отиде настъпва тишина. Внезапно се прокрадва неистова потребност за споделяне. И оня, който до вчерашния ден си знаел, че е враг, започваш да го разсъждаваш като допустима и възможна алтернатива за приятелство. Критериите, на които се е крепяла ценностната система се размиват, потъват в мъглите зад изпотеното от дъха ти стъкло, в което удряш присвити юмруци с единственото желание да разрушиш бронята на наранената душа и с мисъл в сърцето, че и този житейски урок, независимо от причиненото страдание, е за добро, да продължиш по пътя повече усмихнат, отколкото тъжен. Когато вярата си отиде настъпва пауза – онова пространство „между” в което е позволено всичко – да нарушиш правилата, да бъдеш гневен, да обичаш неподходящия, да се забъркаш в неприятности, да прочетеш и изгледаш всички забранени книги и филми, да живееш при поемане на всяка глътка въздух като за последно без условия, очаквания, планове, да сбъднеш всичко, което си отлагал, просто да бъдеш това, което си, когато никой не те гледа – истинския себе си.

Когато китарата замлъкне настъпва тишина. Огъня бавно догаря докато оранжево-червените му езици запечатват миговете, за да ги превърнат в спомени – за забрава и за споменаване. И идва времето за осъзнаване – че обичта, която е в дълбокото ще е завинаги, че пътя колкото и да е дълъг ще те отведе до края на света, където на ръба те чака чудото, че няма сила, която може да заповяда на душата да върви по земята, когато у нея са стаени достатъчно атоми енергия за да полети свободна към тайнствената вселена. В тишината на смълчаната китара се случваме. А после... после идва бъдещето....

ще бъда тишина във дните

когато вятъра косите ти погали

ще бъда цвете каменно

в мъглите

и на скалите огнен отпечатък

ще извървя със тиха всеотдайност

избрани пътища

в дъжда и сред звездите

в далечното на синята безкрайност

ще се изгубиш в мен и във мечтите

 

Silence....

AFTER ALL…. След всичко остава усещането за празнота, но и радост че се е случило точно по този начин. Безименен пясък покрива следите, а асфалта по новите пътища е по-твърд, изранява нозете но и ги калява да бъдат по-устойчиви. Птиците грачат зловещо и ти напомнят непрестанно, че Слънцето e угаснало, но когато Луната заблести, тиха ненатрапчива нежност те обгръща и ти припомня всички преживяни щастливи мигове, от топлината на които да скриеш в джоба си и да продължиш напред . Душата стене като неакордирано пиано, но ритъма на сърцето с  напредване на минутите, часовете и дните се успокоява и дарява сила. Облаците вече не са бели, но небето е все така синьо, а след време единствено има значение че протягайки ръце към него вярваш, че можеш отново да полетиш някога някъде....

MUCH POWER…. Душата винаги притежава силата да устои на бурите. Излиза в битките надянала бронята на съмнението, но времето вътре в нея и онова другото – поспряло за малко на кръстопътя към надеждата стопява страховете. Душата Винаги усеща правилният начин за случване на Съдбата. Силата да бъдем себе си не е даденост, а вечно предизвикателство да искаме все повече и повече от битието. Да искаме, разбрали мъдростта на смирението.

OUT OF THE ORDINARY WAY…. Необикновен е начинът, по който всеки от нас се случва на Земята. Поемаме първата глътка въздух и макар и несъзнателно вече сме заявили стремеж да Бъдем. Незабелязано творим чудеса всеки ден и несъзнателно-осъзнато помагаме на хората около нас да умножават своята вяра. Не очакваме да преборим смъртта, въпреки че сме мечтатели.  Оставяме собствените си звездни отпечатъци върху тялото на живота запазвайки всички поверени тайни на Земята далеч от влюбения поглед на Вселената.

RAIN IN THE STEPS…. Дъждът вали, тревата избуява, а в утрото оставени следи по-трудно някак оцеляват. Нашепват капките за минали лета, за мокри тичащи във тъмното тела, за светлосенките на лунна светлина оставили след себе си единствено разпръснат в тишината аромат от сладостта на дълго чакани целувки и тъга. Спомен за дъга и разговори с листата на крайпътната бреза, в кората на която са издълбани двете имена – на Той и Тя. Една звезда безцелно скитаща във търсене на любовта. А след дъжда нечакано родено настояще, в което някаква по-силна светлина помага да намериш Себе си.  

AIR LOVE…. Безгранично сливане на душите далеч от правила, очаквания, съмнения. Въздушни знаци изписали в синия простор с вятърни пръсти единствено  „Обичам те” и провокирали в сърцата усещане за скритата достатъчност. Укротяване на посоките при избора на траектории и тихичко смълчаване всеки път преди разсъмване когато най-непрогледно е, ала за влюбените е мига на пълно сливане.  Под водопад от падащи звезди безброй желания със тихо постоянство вървят към свойто сбъдване. Във приказната къща там на края на света са само двамата сред многото, преодолели дългото очакване, след всеки знак споходил ги във сънища.

MORE THAN A FEELING…. Не се е случвало преди и няма да се случи повече, когато Те изчезнат. Усещането за цялост е повече от чувството за принадлежност. Невидимата връзка между хората и събитията, която ни води едни към други и ни осъществява в един или друг момент, може да бъде усетена единствено ако желанията съвпадат, ако атомите се слеят докато трасират целенасочено през огромното безименно пространство на битието с единствената цел да осъществят сблъсък и раждане на Супер Нова. Повече от чувство е да имаш някого във своя малък микросвят без да си го докосвал физически. Повече от чувство е да обичаш и да се усещаш обичан, докато два паралелни свята те приближават и отдалечават от този, когото Вселената избра да бъде твой Пазител, единствено възможната Любов и мястото на истинска реалност в объркания свят на раздвоеност.

OUT IN THE FIELDS…. Някой избира да върви през полето, когато пътищата го объркат. Друг избира да върви през полето, за да срещне вълшебното слънчогледово момиче, което случва приказната любов докато се люлее на своята въжена слънчева люлка спусната от облаците.  Трети избира да върви през полето, защото само този път води до мястото до което смята, че си заслужава да стигне. В полето младостта е винаги неясна, но винаги остава вечно млада. В полето песента за трайните нестихващи копнежи докосва този, който трябва да я чуе, а после се пръсва на милиони златни кристали под ревнивото небе запазвайки тайната кое е правилно и кое грешно, но нашепвайки сред вятъра, че вярата в доброто сбъдва Съдбата.

ROLLING IN THE DEEP…. В дълбокото движенията си остават плавни.... Една вълна завинаги е във прегръдката на океана.... Писмо в бутилка търси своя получател....Рапаните говорят със безкрая.... А Истината е изписана на камък в бъдещето някъде по дългият ти път във края....