Нов ден...
Роди се внезапно. Първо като звук отекнал дълбоко в подсъзнанието ми. Сънувах го. Изливаше се като река и попиваше в мен. Сля се с кръвта ми и я разреди до степен светлоотражателна. Жизнените ми сили се прегрупираха. Издадоха вик – спонтанно мъчителен. А после изплуваха от дълго затворената си черупка. Освободиха се странно обагрените ми мисли. Затанцуваха като малки слънчеви зайчета по белия таван. Гледах ги и протягах към тях палеца на дясната си ръка. Ала те оставаха неуловими. Малки отпечатъци от минало и настояще. Усмихнах им се. Мрака скри усмивката ми в джоба си и дръпна щората. Небето просветляваше. И странен звук от дописани многоточия погали ушите ми. Бях стъклена. И каменна. И кристална. Чуплива. По всички посоки и ръбове. Дежурният сценарий в утрото. А мислите избягаха на хиляди километри. В непознато далече. Разпиляха се по зелената трева. И зачакаха. Останаха ми очите. Да се взират все по-навътре в себе си. Без да търсят отговори. Без да подреждат пъзел от въпроси. Останаха да се взират в отдавна написаните знаци от Вселената. А новият ден се раждаше. Изпълни атмосферата с аромат на послепис. Добави нов щрих и формата изведнъж се промени. Помнех вчерашната, при изгрева. Днес бе различна, неповторима, гладка и ефирна, като воален повей, като въведение за нежност, като причина за достатъчност. А някъде далече слънцето изгряваше. И нечий сън привършваше задъхано. Отпих от прощалните сълзи на звездите. Угаснаха. След тях остана само синьото. Отрази се в ирисите на очите ми и попи в дърветата и цветята. Вятърът ме прикани – сънена, боса и разрошена. Надигнах се, а той ме заключи в прегръдка. Завъртя ме във танц, но без музика. Целуна ме със слънчев лъч по бузата. Намигна ми с окото на изтляваща Луна. Прошепна ми „Обичам те”, Магьоснице. А после ме остави на земята, при дърветата – с компас и карта за достигане до залеза. Вода подирих и намерих извора. Отпих на глътки трепетно забързани. От капките изкомпозирах истина. А после я заключих в дланите си. Готова бях. И с плАтнената риза, тъкана преди куп лета смълчано от предците ми поех по път бродиран от надеждата...бе точно в осем и тринайсет... А някъде във седем и петнайсет умът намери място в чувствата... Издърпа ги от кладенче с желания и ги пося в поле за сбъдване...
You just have a little faith….
***
Ако утре приключи света...
(по Распутин)
(за Другите до мен)
Ще се превърна във звезда
И нечий път в безкрая ще огрявам
Ще се превърна във трева
И стъпки някакви с копнеж ще сгрявам
Ще се превърна във вода
Тъгите на Земята ще изпия
Ще се превърна в тишина
За всеки ден – парченце от магия...
(за Теб)
Ще бъда къс от синева
Криле която разпилява...
А също и една врата
Зад нея Вярата ще оцелява...
Накрая ще съм и Любов
Невидим залък за безкрая...
А ти ще бъдеш Super Nov(a)
Героят който ме спасява...
By mystiquewoman
22.08.2013г.
***
изображение - > tuk
Ежедневен рефрен...
от тихата нежност на капки роса
денят се събужда във мойта душа
погалва със пръсти света ми суров
разстила по мене шептящ благослов
затичана боса с пламтяща коса
танцувам щастлива в зелена трева
вълшебните думи мълвя с полуглас
а птици ме гледат от полет в захлас
протягам ръце към небесни химери
мечтите на облак са кротко поспрели
очите ми бликат копнежна възможност
далече разпръснали всяка тревожност
целува ме вятър с трептящо сърце
а после ме гони в безкрайно поле
превръща ме в радост в квадрат и в подкова
а аз се усещам изваяно нова
повтаря се този рефрен ежедневно
така и ще бъде до знака – Последно
когато пробудена в нова Зора
ще бъда завинаги къс светлина
12.08.2013г.
by mystiquewoman
:-*
Граници...
Застанах в центъра (ти).... Разперих ръце... Очертах Ги в тъмното с пергел от звезди... Структурирах ги като някакви мои посестрими във външната обвивка на усещането за битието м(н)и... Защитни механизми за съхраняване на мечти и нажежени до експлодиране душевни атоми... Рязах ги с ножицата си за случвания.... Дишах ги с дробовете за изкачване на стръмности... Преминавах ги с краката за намиране на собствени начупени траектории в празното... Рисувах ги с боите за жигосване на животинската порода вътре в мен... Пребих ги с камъните за каскадно-водните случайности.... Летях ги с крилата за достигане на пределности-вълшебности...Ограничих копнежа до кладенец за изгубени ветровитости подредени скокообразно в гранично-космическият им устрем за търсене на минало... Огледах се... Беше 3 след полунощното препускане по страниците на написания ми до тук живот... И нищо повече... А кожата ми набраздена от вчерашните капки дъжд напомни, че във тебе бях, но също и без тебе... В някъдето... А после вън заграчи кукумявката... Предвестница за смърт или пазителка... Не различих посланието... Само я избутах на мислите ми в най-дълбоко скритото... И пак почувствах оня див копнеж за сбъдване... Като минутен зов и миг възкръсване... По пръстите си разпилях илюзии... Показах ги за кратко в такт на сенките.... А след това си ги прибрах във вените... В невроните опънати до скъсване.... В сърцето си – възстановило ритъма... В петите си – изтрити от (не)плануване... Надебелих чертата хоризонт в посока западно... Моливът ми се счупи... Хвърлих го... На ум започнах да броя слънцата си.... И ги редях във лявото отверстие... с табелката за мястото на чувствата... А вятър тихо шепнеше тъгата си... Но оглушала бях... От викалата му във делниците и във паузите за промушване в мълчание...Търкулнах го в полетата облечени във слънчогледово... до границите със жита и люляци...Помахах му за сбогом на разсъмване.... До срещата ни в друго измерение... А после... После се изгубих...там... във себе си...
„Направихме си дом
отвъд нашите мечти.
Донесохме с нас тази любов
сега горчива.
И може би бих моглА
да кажа точно сега,
че аз винаги мисля за теб
как вървиш с мен
през целия си живот..."
By mystiquewoman
08.08.2013г.
I have you tattooed on my skin....