Безсмислието на дадена ситуация те хваща винаги неподготвен. Стисва те за гърлото. Дъх не можеш да си поемеш. Първо се ражда въпроса “защо”, после идва момента, в който се чувстваш като тотален глупак, вероятно се проливат и сълзи, а накрая започваш неистово да се надяваш дните да текат по-бързо и с увеличаване на разстоянието между теб и момента на прозрение да усетиш по-пълноценно настанилото се чувство на безразличие. Да се вкопчиш в него и така по-сигурно да плуваш в реката на нестихващия копнеж.  А като се замислиш колко щастлив си бил и как пеперуди са пърхали ден и нощ в корема ти…. Тъгата става още по-силна. Усещаш се още по-силно неразбран и изгубен. И защо…. Защото другия е избрал да те наказва с някакво мълчаливо обичане…. Което даже не си и търсил, а после то като те е намерило те е объркало до степен на лудост…. Завъртяло те е в омагьосан кръг и едновременно ти е вливало и отнемало жизнени сили. Докато баланса е наред – всичко е ОК, но винаги идва момент за избор…. Така сме устроени – да избираме себе си. Реалността предпоставя този избор. Затваряш прозорците. Заключваш вратата. Слагаш ключа в джоба си и тръгваш по пътя…. А дали ще се върнеш някога…. На кой ли му пука….

Oh my love for the first time in my life,
My eyes are wide open….