Да повярвам — щом ме погледнатДоверието е нещо, което ни свързва, а впоследствие ни държи заедно във времето без да се налага да се прави компромис с гордостта. Доверието се печели трудно, но може да бъде загубено за секунди. По-интересен е въпроса какво следва ако го загубим, обаче? Достатъчно ли е да бъдеш привързан към другия, за да останеш с него, въпреки че не му вярваш вече? Обич ли е или просто навик, в който се чувстваме уютно. Всичко би било добре и напълно приемливо ако имахме на разположение множество животи – да изживеем един без доверие, следващ с доверие, по-следващ.... Живеем ли, обаче, истински или лъжем сами себе си? Човекът до теб е отишъл с друга, но въпреки това твърди, че те обича или пък не твърди, че те обича, но изтъква кауза – децата и тяхното щастие. Можеш ли обаче да направиш децата си щастливи, като самия ти си нещастен в една връзка без доверие? През по-голямата част от времето си зает да бъдеш в очакване отново да бъдеш излъган. Обикновенно рано или късно очакванията се оправдават. Другия вариант е да не се оправдаят, но живота минава покрай теб докато чакаш поредната лъжа на партньора си и когато се обърнеш – годините са отминали, младостта си е отишла, осъзнаваш, че си забравил най-важното – да обичаш, докато си чакал да хванеш другия в лъжа. Докато си чакал да се самонараниш, защото недоверието носи единствено и само самонараняване. Изправени пред дилемата – да останеш в една връзка при счупено доверие или да не останеш – коя ли е по-добрата алтернатива? Хората измамно си мислят, че доверието се печели повторно, дори да бъде загубено. От личен опит знам, че в реалността няма такава алтернатива. И тогава избора е само твой – или до край да си носиш кръста и да останеш в едни отношения, в които няма да ти вярват или ти няма да вярваш на другия, като се примиряваш с това състояние или избираш да останеш сам и да потърсиш нов източник на доверие. Защо ли си мисля, че връзката между двама души става нездрава и невъзможна, когато доверието изчезне – един повод, една случка е достатъчно. Всичко свършва и дори да останеш в такава връзка заради определена кауза е просто вегетиране, а не живеене. А живота все пак е един. Поне на пръв поглед. Малцина са силните, които избират да кажат Край и да потърсят друг, в когото да повярват, с когото да изградят вълшебството наречено Любов при Доверие и безприкословна всеотдаденост един към друг безоблачна като щастливо небе, безвъзможна за поява на трети като свят единствено за двама, безкрайна като спиралата на живота, докато и последния от двамата поеме сетната си глътка въздух. Трудно е, защото от едната страна те притиска страха от горчивия опит, който вече имаш, от другата е копнежа и вечния стремеж към любов, от трета е обичта към миналото и всички хубави преживяни мигове и от четвърта - предизвикателството да прегърнеш новото, различното, но по своему твое. Няма универсална рецепта за случването на Любовта в живота ни. Може би не трябва да забравяме, че всичко е много крехко и да пазим реалността от щети, от незаличими рани, от ями погубващи доверието. От друга страна може би трябва да сме смели, винаги да избираме пътя търсещ доверието, дори да се наложи да бъдем сами на него – временно или до края на живота си, защото изчезне ли доверието, като че ли Любовта остава без своята душа..... А как се живее в огромния студен свят без топлината на душите ни.....