*****

неоново свети небето

китарата ритъм държи

и шепне бездумно сърцето

сред сноп от искрящи звезди

след птица прелита във мрака

желание скрито в око

забързан часовникът трака

приглася му шум от весло

мечтан силует в миг съзираш

танцува на пръсти сама

и пътя към нея намираш

изкачваш висока скала

поглежда те бегло през рамо

разперва за полет криле

след нея воала и само

остава във твойте ръце

безумно морето шумеше

и дъжд хоризонта изля

душата ти в нейната беше

и двама се сляхте в нощта

изтекоха  много години

ала някъде там – до брега

сред вълните безкрайни и сини

Ти прегръщаш и днес Любовта

By mystiquewoman

       Слушаме приказки, защото обичаме вълшебства. Разказваме приказки, защото обичаме щастливия край. Участваме в приказки, защото самия ни живот е една магическа приказка. Някак неусетно се научаваме да съществуваме в безвремие. Търсим непрестанно безкрайността. Онова състояние, което ни кара да усещаме най-пълноценно себе си. Забравяме лошото. Прегръщаме доброто. Обичаме, но никога достатъчно. По тази причина, вероятно, напредваме  бавно в приказката. Пием вода всеки път от различен кладенец. Понякога живителната течност ни прогаря. Друг път ни спасява. А случва се и така – да не можем да усетим вкуса и. Често стоим на брега на реката. А покрай нас преминава червената вода, синята вода, зелената вода, а когато дойде ред на златната – или няма кого да топнем в нея или не успяваме достатъчно бързо да се съблечем и да се потопим ние. Не обичаме да бъдем Пепеляшка в първата част от приказката, защото такава реалност съсипва. Искаме да бъдем Пепеляшка от финала на приказката, но дали всяка от нас успява да срещне и да спечели с красота и ум принца от мечтите си?! Вероятно, ако сме романтици и вярваме поне мъничко във вълшебствата – отговора е Да. Във приказките всичко е възможно – можеш да летиш, можеш да бягаш най-бързо, можеш да сбъдваш желания, да откриваш съкровища, можеш да бъдеш най-красива, доброто винаги побеждава злото, а докато слушаме приказка реалността е заключена в килера. О! Тя не спи – хапва си сладко от стъклените буркани с мечти и обмисля поредното разочарование или изпитание, които да ни поднесе с оправданието,  че ни прави по-силни така. Често избираме да бъдем спящите красавици, а събуждайки се осъзнаваме, че живота е минал покрай нас, принца е опитвал дни наред да ни събуди, накрая се е уморил, яхнал е коня и е поел самотен към залеза.... А ние... Ние гледаме примирено и с тиха тъга отражението си в стъкленото огледало, заобиколени от седемте джуджета  (може и по-малко да са на брой) и се питаме кога ли ще ни дадат ябълката.... Малко са хората, които имат сърце и воля да изработят Пинокио, а после да му вдъхнат живот. Дървените глави обичайно си остават дървени, независимо от метаморфозите през които преминават.  Обичаме приказките за Любовта – онази безкрайната, чистата, нежната, без условия и ограничения, която се носи по вятъра и диша в земята, която се случва независимо от сезоните, в която телата при досег изгарят, а очите започват да блестят по-силно и по-ясно. Любовта, в която всички спомени оцеляват. Във приказките Любовта се случва и остава запечатана в неподвижен кадър на края. И се случва всеки път. В живота Любовта се случва, но се стопява в пространството, когато другия до теб изчезне физически. Превръща се в отвъдвремева неочакваща сакралност и също като в приказките се запечатва в неподвижен кадър на мига, в който си докоснал дъха на другия, преди да се сбогувате. Любовта всъщност е приказката, в която няма край, а само временен антракт за смяна на костюмите и избор на сцената там някъде между Вселените – сцената на която се случваме Винаги в приказката наметнати с плаща изтъкан от безвремие.